четвъртък, 10 септември 2015 г.

"Ако мъртвите се върнат"

"Животът е такъв, че понякога онези, които обичаш, те изоставят. И единственият начин да продължиш с живота си е да ги изхвърлиш от него. Все едно са мъртви.

Но какво, ако мъртвите се върнат ?

Ако някой мъртъв за теб, заличен от душата ти и ти заличен от неговата, се върне? 
Някой останал в онази част от спомените, които си спомняш съвсем рядко, по изключение, без да искаш... И после никога не си признаваш, че си се върнал към тях.
Какво ако някой такъв позвъни на вратата ти и каже "Здравей, мина доста време..."
Ще му кажеш ли нещо ?
На такъв, дето отдавна си изхвърлил на боклука вещите му, забравени у вас, а после и боклука си изхвърлил.
Задраскал си в тефтерчето си името пред номера му, тъй плътно, че не си личи. И ако някой го погледне, вместо име ще види твоите емоции върху него.
Какво ще му кажеш?
Той се е променил - видял е какво има отвъд живота: там където никога не си бил и никога няма да бъдеш; а ако си, ще си без него там, където той е бил без теб.
Ти си се променил - видял си какво има в живота: живял си докато той е бил мъртъв; узнал си какво е да убиваш и да бъдеш убиван без вече да чувстваш болка: вече не, след онова първо убийство - неговото убийство, своето убийство.
За какво ще си говорите? 
И двамата знаете неща, които другият не знае, и които можете да споделите, но ще искате ли? Ще го слушаш ли, когато разказва какво е преживял докато е бил мъртъв ?
Ще можеш ли да го гледаш в очите както си можел да го гледаш преди? За какво ти е да го правиш, когато вече нищо не търсиш, не очакваш да видиш нищо в тях - в очите на мъртвец. Ще му позволиш ли той да надникне в твоите? Както преди?
Ще те интересуват ли снимките, които си е направил, щом сам си изхвърлил старите му снимки. По-точно - старите ти снимки на които е и той, и те прегръща...
Ще можеш ли да го прегърнеш, него, мъртвецът... Няма ли да се чувстваш сякаш прегръщаш самата смърт и да си спомниш как някога самата смърт теб прегръщаше, задушаваше те, изсмукваше живота ти и под заплаха да умреш те накара да убиеш, да убиеш него, да убиеш себе си!
Ще го поканиш ли да влезе? Ще пуснеш ли отново вътре, в живота ти, смърт?
Ще му кажеш ли, че е мъртъв? 
Защо не, той е вече мъртъв - няма да те заболи.

Или?

Няма ли в теб да изригнат спомените за всеки път когато си си спомнял и не си си признавал? Спомени за живот? Няма ли да чуеш в неочаквания звън на звънеца живот? Няма ли да видиш в отречените очи живот? Няма ли докосването да те накара да си спомниш живот, да почувстваш Живот!!! В мъртвия! В теб!

И да пожелаеш да възродиш! Да усетиш вътре в себе си прошка за едно убийство, и да я дадеш на него, на мъртвия, защото от него си я получил и защото той има нужда от нея!
Няма ли да забравиш онова, което всеки ден си си повтарял и да позволиш да те настигне това, от което си бягал? 
Няма ли да простиш...?

Не знам. Знам друго. Ще съжаляваш."

вторник, 8 септември 2015 г.

Ние

Мога само да съчетая спомените с мечтите и да искам още пътувания с теб - до морето, до село, някъде... всъщност - навсякъде.

Да усещам, че желанието помежду ни е такова, каквото го описах преди няколко години, без дори реално да те бях почувствала.

Да сме идилия с Ашли на огромното ти легло; да лежим голи и да си представяме общото ни бъдеще; да свикваме с телата си, с навиците си.

Да свикнеш (едва ли) с фалшивото ми, но вживено пеене в колата и със зъбите ми по тялото ти, което обожавам да чувствам върху себе си.

Болката в слабините ми ме кара да си спомням единствено как вдигаш краката ми, за да те усетя по-дълбоко в мен физически, въпреки че вече си под кожата ми всячески.

Останалото е полет, на възбуда и опиянени от страст погледи, които се пресичат някъде там - между безсилието от разтоянието и желанието за нещо повече.