четвъртък, 10 септември 2015 г.

"Ако мъртвите се върнат"

"Животът е такъв, че понякога онези, които обичаш, те изоставят. И единственият начин да продължиш с живота си е да ги изхвърлиш от него. Все едно са мъртви.

Но какво, ако мъртвите се върнат ?

Ако някой мъртъв за теб, заличен от душата ти и ти заличен от неговата, се върне? 
Някой останал в онази част от спомените, които си спомняш съвсем рядко, по изключение, без да искаш... И после никога не си признаваш, че си се върнал към тях.
Какво ако някой такъв позвъни на вратата ти и каже "Здравей, мина доста време..."
Ще му кажеш ли нещо ?
На такъв, дето отдавна си изхвърлил на боклука вещите му, забравени у вас, а после и боклука си изхвърлил.
Задраскал си в тефтерчето си името пред номера му, тъй плътно, че не си личи. И ако някой го погледне, вместо име ще види твоите емоции върху него.
Какво ще му кажеш?
Той се е променил - видял е какво има отвъд живота: там където никога не си бил и никога няма да бъдеш; а ако си, ще си без него там, където той е бил без теб.
Ти си се променил - видял си какво има в живота: живял си докато той е бил мъртъв; узнал си какво е да убиваш и да бъдеш убиван без вече да чувстваш болка: вече не, след онова първо убийство - неговото убийство, своето убийство.
За какво ще си говорите? 
И двамата знаете неща, които другият не знае, и които можете да споделите, но ще искате ли? Ще го слушаш ли, когато разказва какво е преживял докато е бил мъртъв ?
Ще можеш ли да го гледаш в очите както си можел да го гледаш преди? За какво ти е да го правиш, когато вече нищо не търсиш, не очакваш да видиш нищо в тях - в очите на мъртвец. Ще му позволиш ли той да надникне в твоите? Както преди?
Ще те интересуват ли снимките, които си е направил, щом сам си изхвърлил старите му снимки. По-точно - старите ти снимки на които е и той, и те прегръща...
Ще можеш ли да го прегърнеш, него, мъртвецът... Няма ли да се чувстваш сякаш прегръщаш самата смърт и да си спомниш как някога самата смърт теб прегръщаше, задушаваше те, изсмукваше живота ти и под заплаха да умреш те накара да убиеш, да убиеш него, да убиеш себе си!
Ще го поканиш ли да влезе? Ще пуснеш ли отново вътре, в живота ти, смърт?
Ще му кажеш ли, че е мъртъв? 
Защо не, той е вече мъртъв - няма да те заболи.

Или?

Няма ли в теб да изригнат спомените за всеки път когато си си спомнял и не си си признавал? Спомени за живот? Няма ли да чуеш в неочаквания звън на звънеца живот? Няма ли да видиш в отречените очи живот? Няма ли докосването да те накара да си спомниш живот, да почувстваш Живот!!! В мъртвия! В теб!

И да пожелаеш да възродиш! Да усетиш вътре в себе си прошка за едно убийство, и да я дадеш на него, на мъртвия, защото от него си я получил и защото той има нужда от нея!
Няма ли да забравиш онова, което всеки ден си си повтарял и да позволиш да те настигне това, от което си бягал? 
Няма ли да простиш...?

Не знам. Знам друго. Ще съжаляваш."

вторник, 8 септември 2015 г.

Ние

Мога само да съчетая спомените с мечтите и да искам още пътувания с теб - до морето, до село, някъде... всъщност - навсякъде.

Да усещам, че желанието помежду ни е такова, каквото го описах преди няколко години, без дори реално да те бях почувствала.

Да сме идилия с Ашли на огромното ти легло; да лежим голи и да си представяме общото ни бъдеще; да свикваме с телата си, с навиците си.

Да свикнеш (едва ли) с фалшивото ми, но вживено пеене в колата и със зъбите ми по тялото ти, което обожавам да чувствам върху себе си.

Болката в слабините ми ме кара да си спомням единствено как вдигаш краката ми, за да те усетя по-дълбоко в мен физически, въпреки че вече си под кожата ми всячески.

Останалото е полет, на възбуда и опиянени от страст погледи, които се пресичат някъде там - между безсилието от разтоянието и желанието за нещо повече.


вторник, 21 юли 2015 г.

Лети ми се

Толкова много исках да спра да си блъскам главата и ето, случи се. За няколко месеца скачах от емоция на емоция, за да стигна до тук. До моето щастие. 

Бих казала, че съм сама от 2 години, някак си заличавайки онези 2 зимни месеца, от които помня само размер и усещане и това, което съм писала. 

Снощи, в късните часове минах покрай група пияни момчета и усетих аромат на парфюм, който ме върна с няколко години назад. Единствено си спомних "Къв парфюм ползваш" и отговор "Не го знам как се казва". После ми дойде друг спомен, че ми го каза, ама само това. Не помня името. Явно мозъка складира само забравени аромати и отприщва каквото си иска, когато ги усетим. 

Не! Просто е интересно как времето складира спомени и ако преди свързвах този аромат с мокрите ми гащички, сега беше само това. 

Пак се чета. Цитат за един го приложих на друг. На скъпият ми въпросителен. Връщам се, ще говорим като се видим, не ми се обяснява по фейсбук като 15 годишен. 

Аз съм луда. И обичам да чета хронологии. Луда съм, наистина. И се харесвам. 
Страх ме е как ще се почувствам. Не знам от кое ме е страх повече - дали от това, че ще почувствам нещо или от това, че ще съм студена като камък. 

Като натиснах "Нова публикация" нямах намерение да пиша за тях. Ама карай, написано е. 
Забелязах, че съм загубила проницание. Или пък е каширано някъде изпод позитивизма и мотивацията, които ме тресат. 

Чувствам се страхотно. Даже не знам дали искам да се набутвам пак с мъже, знаейки до какво ме довеждат. Явно е нужен цикъл - тъкмо когато вече си убил всичко меланхолично, тъкмо когато си забравил колко си злопаметен, трябва да се появи някой, който да ти напомни, че душевното изнасилване няма край и пак ще трябва да минеш през същото. 

Всъщност не разбирам защо тези мои хипотези. Ама е интересно. Трябваше да проверя дали съм загубила тренинг с писането. 

Чака ме да се прибера. 
Очаквано го искам и нямам търпение. 
Накрая ако ще ми трябват носни кърпички, нищо. Винаги си зубря едно и също, знам как се взимат изпити. 

Все пак нуждата от чукане е неспасяема. И не само... 
Още помня как се събуди до мен. Е, скоро няма да го помня, ще го виждам. 

....

петък, 1 май 2015 г.

Ледът също пари

Чувствам се старомодна, объркана и в главата ми е пълно с въпроси, на които никой не може да отговори. Може би дори и той самият. 

Само знам, че имам нужда да говоря, просто не знам с кой. С него ? С психолог ? 

За първи път в живота ми срещам такъв мъж. И го искам. Искам го така, както не съм искала някой отдавна, от много отдавна. 

Естествено любовта при мен трябва да е сложна, колеблива, странна и сбъркана. Ненормална. 


Боли ме главата от мислене. 


Предполагам, че трябва да разбера, че от тук нататък ще срещам само разбити сърца и души. Че всички сме разбити и наранени отвътре, че ролята ни е да се лекуваме един-друг. Че по-често аз съм лечителката, че понякога и мен ме лекуват. 

Предполагам, че е остаряла отживелица това да знаеш, че искаш да си с някой, без да си кондициониран от миналото, без да те афектират личните ти, минали травми. Или може би е трудно да се рестартираш и да излезе на повърхността ти онази чистота и доброта, онази искреност в чувствата. 

Превръщаме се в опитомени от себе си зверове, които отчаяно се нуждаят от любов и малко нежност, затворени в собствената си клетка, но сигурни и защитени. А всъщност - оковани. 


Имам нужда да спре серията от повторения. Имам нужда да се разкрия, да се отворя, да бъда себе си, свободна и искрена. Чувствам, че искам да му дам всичко, вратата на клетката ми е отворена, а мен ме е страх да изляза. Паникьосвам се. 


Страх ме е от повторения, които се потретват, страх ме е. Имам нужда от стабилност и сигурност. Имам нужда да знам, че аз съм неговата "ТЯ". 


Знам, че цялата тази обърканост няма да ме доведе доникъде. Искам да овладея най-страшното дежа вю, което получавам. Искам да имам контрол над себе си, над това, което изпитвам, над това, което в един момент ще иска да се излее от мен с пълна сила.... Страх ме е, защото ми се обича, а не знам дали пак няма да бъда използвана. 

вторник, 24 март 2015 г.

По настоящем бивши

Страхувам се да дефинирам чувства. Бивши изляния се появяват толкова неочаквано, че нанасят удар по спомените ми, а аз се опитвам да стоя на повърхността на настоящето и да не потъвам в дълбините на главата си.

Защо му трябваше да ми казва всичко това. Сега. След 2 години. Винаги ще ми е скъп, не мога да го отрека, просто наистина имам нужда да продължа напред както винаги.

Защо сега съм специална, защо сега съм типа жена от която има нужда ? Защо сега ми казва, че е мислил да живеем заедно, че търси подобие на мен, че му се е сторило, че ме е видял в Търново. Защо с интерес ми показва някаква къща и е сигурен, че ще ми хареса ? (Хареса ми)... „Ако беше тук какво щях да ти направя... (подсмихва се, после млъква). Ама то ти...обичаш да те гушкат... направо ще те сплескам от гушкане“.

„Прибери се, моля те. Ако трябва за една седмица. Ела си и ме вкарай в пътя“.
Единствено повтарях: „Казах ти, казах ти“. „Знам, Крис, много неща ми каза, за всичко беше права, толкова неща научих от теб. За много неща съжалявам. Не те оцених на време.“

А аз...

Където плюеш, да не ближеш... и по отъпкани пътеки да не се връщаш, са казали хората.
И все пак, „Ами ако...‘“

„Изтърва ме“
„Не съм те изтървал ти казах. Ако те бях изтървал нямаше да говориш в момента с мен и щеше да ме пратиш на майната си, нямаше да се интересуваш.“


Мълчах, за да не говоря. За да не дефинирам. Защото не искам да ровя и искам да не знам. Да не знам, че е възможно...

четвъртък, 26 февруари 2015 г.

Sé mi locura

Полузаспала съм. Мисля си.

Искам да го захапя. Не знам как ме провокира точно. Възбужда го пъшкането ми. 

- Искам да ме изнасилиш.
- Няма да е изнасилване.
- Добре де, ще се правя. 
- Ти ли ще се правиш ? Давам ти 3% вероятност тва да се случи, да не кажа 1...

Аз се смея. 

- Добрее, ако вляза в роля може и да ми се получи. 
- Само да не стане така после да не можеш да излезеш от ролята.
- Няма. 

Гледам го мръсно. 

- Какво има той, което аз нямам ?
- Доставя ми удоволствие. 
- Почвам да ревнувам. Аз не ти ли доставям удоволствие ?

Хиля се. Той се прави на сърдит. 

- Добре де, да. 
- Не, сърдит съм. Аз или той ? 

Вече се хилим и двамата. 

- Тва е тъпо. Вървим в пакет. 

И то какъв... 

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

Титаник на колела

Да ме возиш на кормилото всъщност беше като романтичен секс, на който с удоволствие се насладих с широка усмивка.

Да, беше полунощ, само тук-там се виждаха хора, ама не пречеше да им привличам вниманието с бурния си смях и викове. Обръщаха погледи вместо с досада, с усмивка, а ние ги подминавахме, само за да се върнем в парка с люлките, където ми правеше неща, неподходящи за деца и където можех да усетя цялата ти страст по мен и желанието да ме обладаеш. 


Казваш ми да бъда кротка, че съм лоша и че ти харесва удоволствието, което се разлива по лицето ми, а аз решавам да ти кажа да ме изчукаш, на български, защото знам, че те възбужда и защото знаеш значението на чукАй ме, според твоя акцент. 


Бъзикаш се с Р-то ми и ме караш да повтарям сложни думи, само за да ми се посмееш и да ме прегърнеш, казвайки ми Qué mona! и провокирайки ме с устни да те захапя до болка, както винаги, понеже ме кефи начумерената ти муцунка.


Това ми харесва. Боли те, ама не се оплакваш; не разбираш български, ама не питаш. Не питаш, защото знаеш, че са мръсотии и защото ти е трудно да устоиш, защото всичко, което правиш, крещи колко ме искаш, колко ме желаеш и как ме боготвориш!


Само заради това мога да те заобичам. Нищо, че съм лоша. Важното е да не даваш друг да ме търпи.

петък, 16 януари 2015 г.

Промените в нас

Защото искаме някой различен, някой друг....

Някой, който друг ни е казал, че заслужаваме. И отхвърляме истински доброто, заради малко секс и малко фалшива близост. Изкуствено захранване като за робот, който забравя усещания, забравя себе си, забравя да дава и иска само да взима.

Избирай, казват, със сърцето си. Ами ако вече няма нищо в него ? Ами ако имаш само лед за даване, а искат да те стоплят ? Ами ако си се превърнал в обсебен от себе си егоист, който всичко ще вземе и няма да даде ? Ами ако те е страх и не намираш сигурност и в доброто ?

Ще позволиш ли възглавницата съвест да е неудобна, ако без да чувстваш позволиш да те обгърнат ? Даже и без нужда, само за захранка, защото заслужаваш, защото егото понякога още боли или защо пък не и просто така ?

Никой не заслужава изстинало сърце, безразличен ум и празна надежда. Да разкъсам ли пейзажа или просто да се оставя като мъртва риба по течението ? Не заслужава. И аз не го заслужавам. 

Жалко, че от по-добра станах по-егоистична. Лоша - това, от което всеки е привлечен и от което всеки ще страда, без да заслужава. 

Теб или себе си да предпазя ?


---------------------------------------

А след написаното съм като нова. 
Чиста. 
Твоя.