петък, 20 юни 2014 г.

Поредният

Какво чувствам и какво усещам вече няма значение. Колкото бързо се появява интересът, толкова бързо се изпарява. Все за нещо. Все по-малко учудващо, все по-натоварващо. Без да искам.

Имената са съдба, а надеждите не спират да умират. За малко трепет, очакване, мечта, а после вихър, трус и те залива самотата.

Бях чувствителна, сега съм повече. Чувствам се кристално чуплива. Малка. Не искам да съм силна. Искам да съм гъвкава. Отпусната. Искам множествено число в изречението, искам споделена завивка и дълги прегръдки.

Каква бях и каква съм сега, едва ли е промяна. Просто е смирение. Просто е опити да съм добра, просто начини да бъда.

И какво значение има... колко съм успешна. И какво като съм, което исках да бъда ? Примирие е което остава, винаги след всеки провал и винаги заради хората, винаги от техният морал.

Ако започна да броя, може и да вляза в Гинес за най-голям брой поредни разочарования.

В края на краищата... всичко е все едно и всичко е все тази. 
Харесвам си средновековието, само роклите и шапките ми липсват. 
И да, оцеляват адаптивните и приспособяемите. 
Край мен са лешоядите.