сряда, 16 април 2014 г.

Да не показвам

Говорих. Разказвах. От до. И се сетих... Страх ме е да си спомням. Не, не ме е страх, ами не искам да си спомням. Все някъде, нещо, което не съм преживяла е останало. 

Сигурно трябва да се говори. "Да си преодолееш страховете". Като язденето. 
Искам да... знам какво щях да напиша. За момент си представих, че ще го пиша на него и си представих отговора му. Мразя да показва, че не му пука. 

ИСКАМ да спре да знае и да ме пожелае отново, да спре да се примирява, да разбере, че от него ... от нас зависи дали ще свършим еднакво. И двамата го знаем. Само че аз не знам той колко го иска и сигурен ли е. Ако от мен зависи ще вложа цялото си желание отново. Ще простя, ще му дам шанс, както той ми даде. 

Пак приемаме нещата еднакво, сляп ли е... Писна ми да знам и ми писна това което знам, да няма нищо общо с това, което искам. Защо трябва да ме кара да искам да спра желанието, вместо да искам да спра мисленето и знанието... 

Да, не е за мен. Не ме разбира. Не го разбирам... 
Ама го кажи на желанието ми. 

Понякога се радвам, че те няма.
Сигурно щеше да ми е по-трудно ако беше тук.
Или пък не?
Знам, че още ме искаш.
Знам, че ти липсвам. Ти го каза.
Липсваш ми и искам да ти го покажа.