събота, 8 февруари 2014 г.

Crash

От два-три дни осъзнавам неща, които винаги са били пред очите ми и неща, за които не си бях давала сметка. Или съм си давала, ама съм я игнорирала. 

Винаги съм била кошчето за душевни отпадъци, което като започне да прелива, всеки, който е изхвърлил по нещо, започва да бяга. 

Времето е в ролята на камиона, който минава все по-бавно и все по-рядко, отколкото ми се иска, за да ме изпразни, за да има къде хората да започнат отново да хвърлят отпадъци. 

Винаги съм била отдушник. Слушам истории за бившата, с мен са, за да забравят бившата. С мен са, за да дразнят бившата, с мен са, за да ме сравняват с бившата. Това, обикновено го разбирам чак накрая. 

Та.. осъзнавам, че никой не е бил с мен заради мен. Разбирам, че не са били с мен защото виждат човека, който искам да видят и оценят. Още по-глупава се чувствам след като си дадох сметка, че важи и за някои "приятелства", не само за "любовите ми".

Тук трябва пак да изразя онази дълбоко загнездена в мен коректност, че аз сама съм си виновна, че не съм видяла и разбрала по-рано и че съм допуснала да ме използват. 
На кой ли му пука, де... И без тва не се оценява, поне пред себе си да съм честна. 

Ако съдбата ми е да лекувам разбити сърца с тялото си... не ме кефи. Чудя се моето сърце кой и кога ще го излекува... Без и аз да използвам.

сряда, 5 февруари 2014 г.

me and I

Може би е трябвало да разбера ОТНОВО...
да се сетя, защо и как.

Идеализирала съм спомени, не само хора. 
Идеализирала съм себе си. А мога и без него. 
Бива ме в игнора. 

Бива ме и да забравям разни чувства и уроци. Заключения, до които съм стигала. 
Прости, елементарни. Близки до акъла. Не гледам отдалече. Така се вглеждам в дървото, че не виждам гората. 

Аз съм един вглъбен в мислите си, общителен интроверт. 
Имай ме в червено.