неделя, 21 декември 2014 г.

Desire

- Да те пробвам на белот ? - казвам.
- Ааа не. Да не съм чул! Не, не. Пак ще се скараме. По-добре не.

Не обича да го бия. Не обича да се хиля самодоволно. Казва, че се дразни до такава степен, че не може да се контролира. Аз пък се възбуждам като ми се дразни. Изпитвам цял масаж по егото си и искам само да се притисна в него и да го подразня още малко. Искам да ме накаже за това, че съм го ядосала.
Чувствам го като фетиш, който имам нужда да разлея по телата ни и да се отнеса там, където само той може да ме изпрати като ме докосне. И проникне.

- На гол покер съм навит, ама белот, не.
- На покер срещу крупие ? Самоубиец си. 
- И в двата случая печеля. Дали ти или аз ще те съблека първи... нито един от нас няма да се сдържи.
- Аз ще издържа повече от теб.
- Възможно е. Но финала е ясен. 

И всъщност знам ли аз колко ще издържа. За да го дразня, запаля, провокирам, преди да изгоря. И всичко това само защото имам нужда от пожар. 

Изпраща ми моя снимка... "мммм ням, ням".
- Еййй! Не си ли я изтрил ?
- Мне. Няма и да я изтрия.

Разбира се, че няма.
Да ме желаеш ти желая!
:* 

Заедно

Ще се отпусна до теб и ще ти кажа, че това са спомени. Няма да ти кажа, че един ден ще болят.
И не защото не знаем, а защото сега сме щастливи. И не мислим за един ден, а за този ден.
Заедно.

понеделник, 15 декември 2014 г.

Au

Алкохолът ми помага да мисля глупости, с които не се натоварвам иначе. Омразата, гневът, ядът и злобата ми спят дълбоко под безразличието ми, което ме е обладало като демон.

Неутрална съм в чувствата и избледнелите спомени за усещането на близост и загриженост, ако щеш и нежност. Миналото си остана някъде там разделено, с пръснати частици, които още ми напомнят как обичаш сандвича си, как си пиеш кафето и как повдигаш цигарата си нагоре като си дръпнеш. Или как заспиваше с кръстосани ръце, което ме плашеше, а сега заспивам като теб.

Настоящето е празно и безразлично и даже усещането секс не може да ме накара да изразходя енергията, която послушно си събирам, за да я хвърля по поредният въпросителен.
Вече не ми е интересно даже да ги обиждам.

За тва си пийвам, полудявам от танци, крещя като луда и изключвам кой къде е, защо и с кой. Кога. Сутринта просто паля колата, надувам си музиката, пея с цяло гърло у пуша от вече почти празната ми кутия син LM. 

Лягам и се моля тавана в стаята ми да не се върти много, а после се събуждам след 2-3 часа сън, с главобол, ама не от пиенето, а от натоварването в мисловната ми система. Казват, че човек трябва да може да се рестартира като компютър, ако иска да прекъсне повтарящият се процес "падам си по задници" (или процеса, който го мъчи, щото може скрипта да е курви) и да мисли различно, за да му се случи нещо различно.

Моят рестарт е бавен поради количеството информация, ама все пак е в движение някакво. Уж.Понякога просто ти е нужен малък и сладък 20 годишен с усет, който в прост раговор да ти отвори очите, без дори сам да си даде сметка за това.

Може би и аз трябваше да съм такава на 20. Или на 18. Хипотези. Все ми е тая. Нищо няма значение, освен това, което ме интересува и което ми скимне за момента. 

Иначе сори, ако се почувстваш използван, просто не разбрах кога и как с времето съм започнала да храня повече лошият вълк в себе си. 

Харесват ме, защото не знаят какво си мисля. Добре, че го мисля само като пия. Иначе... на кой му пука за тия глупости !?

Au. Betuadell !!

събота, 1 ноември 2014 г.

Обърка ли се ?

Понякога съм завладяна от неустоимия импулс да опаковам малък куфар, да изтегля всички пари от сметката си и да тръгна безцелно на стоп и на сляпо. На някъде. Без никой. 

Даже не съм апатична, ами безразлична. Спокойна. Qué más da ? Más me da! 
Не разговарям с никой, отдавна. Онова. Не дълбая. Никъде. Все ми е тая. Съществувам. 

Върнах се от миналото, без да съм в настоящето. Или в бъдещето. Да речем, че съм тук. И че всичко е като сън. Като дрога. Ти би ли се върнал ? 

Дразнещия шепот на двама тъпаци е в състояние да ме изкара от спокойствието ми. Контролирам. Вместо да се изчукат, те ми се лигавят и бликат от фалш. 

Как се нарича състоянието, в което нито си спомняш, нито мечтаеш ? Това, между вчера и утре, което не е днес а ... 

А, да... питах се, защо има хора, които говорят хипотетични неща и описват реалност, в която не живеят, която не споделят и която кара другите да мечтаят, а после им я отнемат ? И с кви очи тия "реалисти" дръзват да ми противоречат, след като ТЕ бяха първите, които ми показаха, че тяхната реалност е измислица. Фалш. Идиотизъм... като бъркащ в здравето шепот на двама гушкащи се глупаци. 

Ще повърна. 

Чувствам се много юутно в организираният ми хаос. 
И ЧАКРИТЕ са ми отворени. 
Блажен да бъде релаксът. 


Btw, не помня какво е да бъда докосвана. 
И като си го представя... искам да избягам. Сковавам се. Мисля, че вече съм айсберга, в който ще се разбие Титаника. 

И ми е в се тая. 
Повечето гният и без тва... :D 
RIP.

сряда, 1 октомври 2014 г.

Дай ми!

Моля те, казва, угоди ми поне веднъж.
Много го мъча, горкия, ама ме възбужда желанието му. Безсилието му. 
Представям си как е готов да строши нещо, само и само да ме хване и да ме засили срещу най-близкото му, удобно място, да бъде груб и извратен и да ми остави синини от страст, на които да се радвам на следващия ден. 

А след това да не престава, да се нуждае от мен, като наркоман - спринцовка. Да взима от мен всичко, което си представя, да го побърква погледа ми, да не издържа на провокациите ми. Да е готов за свръхдоза. 

Искам да изпитвам онова желание, което ме кара да имам нужда от това, ако има как, никога да не излиза от мен, да се запечатаме завинаги оковани в страст и животинско привличане 24/7. 

И ако има как да се разлея цялата по него, да го накарам да ме изпъне като струна, да ме пипа така, че да звуча като най-еротичната мелодия на света, ще бъда вечно негова и прикована като грешница в обятията му. 

А малко ми трябва.

Направи го.
Дай ми.
Искам всичко!

неделя, 28 септември 2014 г.

ДГД

Ще преглътна обидата, ударите, шамарът. Ще преглътна всичко отново и както винаги. Сама.

Ще стане никой като всички останали и завинаги. Дори не знам защо си правя труда да пиша за него.

Не знам защо си правя труда въобще да споменавам нещастници.

Да сПомен-авам.
Почивайте в мир, комплексирани, нещастни, копелета!
Вече сте гнили.

понеделник, 15 септември 2014 г.

take me

Той е женкар. И ме привличаше.
Естествено всяка женска е привлечена от непукист. Как може тя да е толкова яка, пък на него да му е все едно и да се заглежда по още няколко момичета ??? (Ще разваля историята...)

Иска ме от около 2 години. Първата бях обвързана и не му обръщах внимание. Втората не ми беше до мъже. Не бе, имах и други причини да му се дърпам. Държеше се неуважително и няма как да стане. Колкото и да ме кефи. Тва за мен вече е мега леко преживяване. За преглъщането на желанието по тъпаци говоря. 

Сега вълната е друга. Искам да ми причини всичко, за което ми говори през цялото тва време. Само като си представя желанието му, полудявам. Харесва ми да им се правя, пък те да искат, искат. 

Бяхме на почивка заедно и се опитваше да ме сгащи в някой ъгъл. Все му бягах. Ама като седнех до него в заведение ме подхващаше между кръста и дупето по един особен начин, който караше тялото ми да изтръпва и не протестирах. 

Хареса ми как сервитьорката раздаде меню за всеки на масата, а на нас ни остави едно. И ми вика нашия: Тая си помисли, че сме гаджета. Аз само се ухилих. Готино, кво. 

Още ме иска. Променил се е. Друго мисли. И аз го искам, като преди. Само че вече не ме интересуват някои работи. 

Спа при мен една вечер. Не ме бутна. На сутринта се опита, ама не му дадох. Беше яко. Това, което е имал с мен не го е имал с 90% от момичетата, с които е бил. А той е бил с МНОГО момичета. Той го казва. Пък и аз го виждам. 

Бях му оставила белег от зъбите си. На рамото. Тва докато се опитва да ме приклещи и да ме опипа. Аз се бях събудила преди него и много ме изкефи как ме погледна сънено. Прииска ми се да го целуна. 

По някакъв начин насити малка част от близостта, която ми липсваше. Не исках секс. 
А сега... ако ме притисне пак в стената, направо ще му скоча. Не съжалявам. Ще го опитам. 
Той не ме е виждал в такава светлина. Много ще се изненада от промяната в погледа ми. 

Искам да запомни мръсното ми изражение и да се пристрасти. 

неделя, 14 септември 2014 г.

Една различна събота

Лежах отпусната на леглото след работа и се чудех да излизам ли в тази спокойна съботна вечер. През последните няколко месеца съботните вечери винаги са спокойни.

Реших, че е време да направя нещо за себе си. Тогава се сетих, че имам нещо несвършено, отдавна планувано. Барманът.

До последно се чудех да се размърдам ли. Изведнъж ми дойде нещо на ум. Аз не мечтая, аз сбъдвам мечтите си. Станах. Обух тесните дънки, високите обувки и тръгнах. 

Докато се гласях си мислех, че съм луда. Какво ще направя като ида там сама ? Просто ще седна с бяло вино и ще го гледам ? Ще го заговоря ? Ами ако не беше на смяна ?

Взех си тефтера. Мястото е спокойно, идеално за вдъхновение и приятни мисли.

Пред асансьора още се чудех дали е добра идея, но все пак натиснах копчето. Вечерта е страхотна. Вървях и се усмихвах. Мислех си, че трябва по-често да го правя. 

Спрях по-далеч, умишлено, за да се насладя на атмосферата и на морето. Минах покрай бара, само за да видя там ли е. Чувствах се като ловец.

Не го видях. Реших да се разходя още малко. Мисля, че вечерта е готова да ми поднесе изненади. 

Чувствам се секси. Момчетата се обръщат след мен. Минавам покрай друг бар, а отвън стои симпатичен мъж, който ме кани да пия нещо в заведението. След половин час свършвал работа и щял да се присъедини към мен. 

Галят ми егото. Определено трябва по-често да го правя. Отпивам от бялото вино и просто пиша. 

Моят симпатяга явно не е на смяна, но пък вече е решено, че по-често ще се наслаждавам на съботните си вечери, сама и спокойна. Действа ми доста разпускащо и не мисля за миналото.
Чувствам се като принцеса и вече знам, че всяко момиче може да се чувства така, дори без принц.

Мисля си, че краят на вечерта ще бъде запечатан на друга страница.
Добре че тефтера ми е нов.
Наздраве!

ПП: Определено мястото е доста наситено с романтика, защото очаквах написаното да излезе по-мръснишко *хахаххах*
Имало и романтика в мен. Някаква.
Може би трябва да напиша и по-предизвикателен разказ за вечерта. 
Усещам се, че звуча не толкова в мой развихрен стил и без жаргонното ми, понякога цинично изказване.
Честно казано очаквах да пиша в стил: колко съм яка и как искам барманчето да ми скъса дънкте на бара.... 

ПП2: Недовършено е, защото привикващия свърши работа и седна при мен да си говорим. 
Много иска да му се обадя.
Ама няма! 
Мерси за виното!

четвъртък, 11 септември 2014 г.

Сродна, сексуална душа

Невъзможно е да не си спомням, при положение, че от няколко метра разтояние се усещаше между нас едно неустоимо животинско привличане, което можеше да се разреже с нож, също като напрежението. 

Нещо все го дразни. Мен също. ТОЙ. Как може да е толкова добър в леглото ? Той е доказателство, че сексът е една добра основа за опит за връзка. Но не е всичко. Явно има хора, които са само това - един добър секс, който да съжаляваш, че не може да е нещо повече. 

Не, не да съжаляваш. ДА УМИРАШ ОТ ЯД, че този нагъл идиот е в състояние да те прати в небесата, да си зависима от него, да го искаш по-дълбоко в себе си, отколкото е възможно, а всичко друго да е хаос и опит за нагаждане. Някакво. 

Чакай, как го описа тя... Като една сродна, сексуална душа. (Оле, тва със сродната, сексуална душа много яко звучи!). Еми да, такъв е. 

Още помня всяко едно негово движение. Т.е усещане от движенията му, защото няма как да си спомня нещо друго бидейки в небесата. Мале, пръскам с романтика. 

Представям си изнервената му физиономия от това, че аз съм добра. От това, че аз ЗНАМ, че съм добра и не пропускам възможност да му го (на чист български) НАВРЪ в лицето. Изхитрил се е. Той също знае, че е добър и не само това. Той е сигурен, че с ? няма как да ми е било по-хубаво. Еба си нагляра. Айде да не знае толкова! И двамата знаем, че е така. Ама си е дразнещо да те дразнят по този дразнещ начин!! 

Както се казва, с моите камъни, по моята глава. 
Естествено, при мен трябва всичко да е сложно. 
Не е много яко някой да ти действа като дрога. Тва... години да минат все същата. Няма отърване. 

Искам по-силна дрога моля! По възможност от друг дилър. 

неделя, 7 септември 2014 г.

No va más!

На интервю за "работа" съм през ранната пролет, когато вече не беше нужно да съм навлечена като ескимос и ми стигаше само тънкото пролетно якенце. Връзваше се с ботите. Косата ми стоеше някак ефирно красива и бях сложила лек грим, колкото да подчертая очите и устните си. 

Имах това предчувствие, че интервюиращият ще е мъж. Не знаех обаче колко ще е симпатичен. 

Не се срамувах и в общи линии бях доста спокойна, даже бих казала, че бях по-отпусната, отколкото трябва някой да си позволява на интервю. Само на моменти леко се изнервях и се плъзваше по лицето ми онова притеснение, което кара акцентът ми да личи повече от обикновено. 

Като зарежем всичко това, още тогава го гледах продължително в очите докато му говорех и му се усмихвах с най-широката си усмивка. И той ме гледаше и сега като се замисля, може да е бил опит да ми се наложи с поглед, на който аз издържах без да трепна. Даже му го върнах. Тогава, докато говорих и се гледахме, аз се чудех какво ли си мисли. Не ме гледаше само като интервюиращ, имаше и нещо друго в погледа му. Мисля, че не слушаше какво му говоря. 

След около месец подготовки и попълване на документи, започна курса по обучението. Ще се специализирам като крупие на една от игрите. Той ми е учител. Нямам представа на колко е години, ама изглежда доста секси. Изпитваше ме винаги първа. Харесваше му да ме изнервя. Закачаше се. 

Главата ми работеше. В друга посока обаче. Опитвах се да вложа цялата си концентрация в нещата, които ми обяснява, а не можех. Е, исках да му се докажа. Той ме харесва. Харесва ме като крупие или поне това дава да се разбере докато ми съобщава оценката. Харесва му, че работя с елегантност в движенията. Аз обаче усещам и друго. 

Ако погледна към него (не)случайно, хващам погледа му, понякога усмивката му. Естествено и двамата се държим професионално, защото той не иска да рискува работата си, а аз искам да бъда назначена защото се справям добре и се уча бързо, а не поради други причини. 

Един ден ще сме колеги. Ново двайсе' в сексуалните ми фантазии е да го правим на рулетката. Искам пак да ме изпита. 

Нека види и другата ми елегантност в малко по-различните ми движения. 

събота, 30 август 2014 г.

Нещо отникъде

На работа съм срещу плажа. Офисът е на първа линия. Не виждам много, ама е достатъчно - мъже без тениски. 

Недоспала съм, мисля само за секс и за това, че не ме интересуват. Мъжете. Е, някои са ми повече на сърце от други, повече ги искам, с повече желание ще забия зъби в кожата им. Отскоро си мисля, че тва е наследен от средновековието вампиризъм, който не мога да изкореня от себе си. Тва е нещо, което засега владея.... когато не съм възбудена. 

Блогът ми почва да звучи като еротичен дневник... "Дневникът на една разгонена работохоличка" (ХахХАхаххХАхХАх), която няма време нито за себе си, нито за някой друг. 

Дойде ми на акъла да пиша за добрите момчета. Последният беше от добрите и след него разбрах, че понякога фантазиите са по-добри от реалността... и понякога е по-добре фантазията да си остане фантазия, защото така е по-хубаво, по-страстно, по-възбуждащо и... с две думи и какт' се вика - летиш. 

Едно добро момче не може да те накара да се чувстваш мръсна (в най-прекрасния смисъл на думата). Да, няма да е зле положението, ама нещо ще му липсва. Щипка страст, малко дразнене и такива неща. Добрите момчета те уважават повече, отколкото може би заслужаваш и мислят за теб повече, отколкото може би си струва. 

Карай. По-добре добро момче, отколкото шибан, нещастен боклук. Заеби липсващата щипка в секса, добрия ще го превъзпиташ и ще го научиш кво ти харесва. Той е готов на всичко за теб, даже да ти убие страстта. От срам и притеснение. В леглото трябва да си лош (devil). Под лош не разбирайте егоист. 

Може би не трябва да пиша когато още ме държи от снощи и съм спала 4 часа на кръст. 
Все тая.
Чукам ви всичките. 
С много неуважение, 

К.

петък, 20 юни 2014 г.

Поредният

Какво чувствам и какво усещам вече няма значение. Колкото бързо се появява интересът, толкова бързо се изпарява. Все за нещо. Все по-малко учудващо, все по-натоварващо. Без да искам.

Имената са съдба, а надеждите не спират да умират. За малко трепет, очакване, мечта, а после вихър, трус и те залива самотата.

Бях чувствителна, сега съм повече. Чувствам се кристално чуплива. Малка. Не искам да съм силна. Искам да съм гъвкава. Отпусната. Искам множествено число в изречението, искам споделена завивка и дълги прегръдки.

Каква бях и каква съм сега, едва ли е промяна. Просто е смирение. Просто е опити да съм добра, просто начини да бъда.

И какво значение има... колко съм успешна. И какво като съм, което исках да бъда ? Примирие е което остава, винаги след всеки провал и винаги заради хората, винаги от техният морал.

Ако започна да броя, може и да вляза в Гинес за най-голям брой поредни разочарования.

В края на краищата... всичко е все едно и всичко е все тази. 
Харесвам си средновековието, само роклите и шапките ми липсват. 
И да, оцеляват адаптивните и приспособяемите. 
Край мен са лешоядите. 

петък, 23 май 2014 г.

Done ?

Уморих се да искам. Може би да се надявам.
Изглежда лесно да знаеш какво искаш. Още по-лесно е да знаеш какво не искаш. Едва ли има смисъл да си „тормозя хубавата главица” с чуденки защо на хората.... защо на него му е толкова трудно да разбере.

Хем се изумявам, хем се вбесявам на хора, които не правят нищо, за да променят това, което не им харесва. НЕ ГО РАЗБИРАМ.
Дразнят ме тези, които се примиряват с положението. Даже да не им харесва, даже да има начин да се промени нещо.

Или само аз виждам начин. Не разбирам. Няма и да разбера.
Яд ме е!
Яд ме е, защото ми се обичат хора, които не искат да бъдат обичани, а чукани.


Приказката беше „Любов да има, другото ще си го купим с пари”. Аз обичам да казвам „Секс да има, другото ще си го купим с пари”. 

Някой никой

„Достатъчни са две ръце -
да търсим и да се намираме.”

Да, достатъчни са. Моите не търсят, защото винаги се протягат и улавят празнина.
Да си тук. Ти, невъображаем, неконкретен.
Да ме искаш и да ме желаеш, да съм твоя...

Към мен протегнати ръце няма, за това и моите са кротки. Отдалеч ме искат. Няма толкова дълги ръце, само разтояния.

Аз да искам и да не, ми трябват оправдания.
Всичко отшумява както е дошло. Не очаквам и не се надявам, свикнах си сама в гнездото.

Най-трудно отговарям на въпроса: Защо си такава ?
Т.е нямам отговор, просто питам: Каква ?

Уж се знам, ама не мисля. И не искам. Такава съм.
Не виждам хората, даже да ги гледам.
Шарено ми е сама и не искам да споделям.

Нямам време за себе си, нямам и за другите.

Щом те няма, щом си тръгваш, щом не искаш да си с мен... Щом си никой, щом съм никоя... какво значение имат думите ?  

сряда, 16 април 2014 г.

Да не показвам

Говорих. Разказвах. От до. И се сетих... Страх ме е да си спомням. Не, не ме е страх, ами не искам да си спомням. Все някъде, нещо, което не съм преживяла е останало. 

Сигурно трябва да се говори. "Да си преодолееш страховете". Като язденето. 
Искам да... знам какво щях да напиша. За момент си представих, че ще го пиша на него и си представих отговора му. Мразя да показва, че не му пука. 

ИСКАМ да спре да знае и да ме пожелае отново, да спре да се примирява, да разбере, че от него ... от нас зависи дали ще свършим еднакво. И двамата го знаем. Само че аз не знам той колко го иска и сигурен ли е. Ако от мен зависи ще вложа цялото си желание отново. Ще простя, ще му дам шанс, както той ми даде. 

Пак приемаме нещата еднакво, сляп ли е... Писна ми да знам и ми писна това което знам, да няма нищо общо с това, което искам. Защо трябва да ме кара да искам да спра желанието, вместо да искам да спра мисленето и знанието... 

Да, не е за мен. Не ме разбира. Не го разбирам... 
Ама го кажи на желанието ми. 

Понякога се радвам, че те няма.
Сигурно щеше да ми е по-трудно ако беше тук.
Или пък не?
Знам, че още ме искаш.
Знам, че ти липсвам. Ти го каза.
Липсваш ми и искам да ти го покажа.

събота, 8 февруари 2014 г.

Crash

От два-три дни осъзнавам неща, които винаги са били пред очите ми и неща, за които не си бях давала сметка. Или съм си давала, ама съм я игнорирала. 

Винаги съм била кошчето за душевни отпадъци, което като започне да прелива, всеки, който е изхвърлил по нещо, започва да бяга. 

Времето е в ролята на камиона, който минава все по-бавно и все по-рядко, отколкото ми се иска, за да ме изпразни, за да има къде хората да започнат отново да хвърлят отпадъци. 

Винаги съм била отдушник. Слушам истории за бившата, с мен са, за да забравят бившата. С мен са, за да дразнят бившата, с мен са, за да ме сравняват с бившата. Това, обикновено го разбирам чак накрая. 

Та.. осъзнавам, че никой не е бил с мен заради мен. Разбирам, че не са били с мен защото виждат човека, който искам да видят и оценят. Още по-глупава се чувствам след като си дадох сметка, че важи и за някои "приятелства", не само за "любовите ми".

Тук трябва пак да изразя онази дълбоко загнездена в мен коректност, че аз сама съм си виновна, че не съм видяла и разбрала по-рано и че съм допуснала да ме използват. 
На кой ли му пука, де... И без тва не се оценява, поне пред себе си да съм честна. 

Ако съдбата ми е да лекувам разбити сърца с тялото си... не ме кефи. Чудя се моето сърце кой и кога ще го излекува... Без и аз да използвам.

сряда, 5 февруари 2014 г.

me and I

Може би е трябвало да разбера ОТНОВО...
да се сетя, защо и как.

Идеализирала съм спомени, не само хора. 
Идеализирала съм себе си. А мога и без него. 
Бива ме в игнора. 

Бива ме и да забравям разни чувства и уроци. Заключения, до които съм стигала. 
Прости, елементарни. Близки до акъла. Не гледам отдалече. Така се вглеждам в дървото, че не виждам гората. 

Аз съм един вглъбен в мислите си, общителен интроверт. 
Имай ме в червено.