петък, 18 октомври 2013 г.

Кучка

В момента чувствам, че едва се сдържам да не изключа емоциите си. Нищо че са никакви и се чувствам по-скоро безразлична. Рискувам да изключа и трезвото мислене и да почна да творя глупости. Мога да се оправдавам, че е здравословен егоизъм. 

Главата ми тежи. Постоянно искам да съм седнала/легнала - права не издържам. 

Клоня към отчаяние и се опитвам да не изпадна в такова. 

Чувствам се уморена... разбита психически и емоционално. 

Правя всякакви опити да повдигам настроението си. Слушам любимата си музика, танцувам и пея докато чистя, уча, чета, намирам си с какво да се разсмея... докато не усетя колко е фалшиво. 

Мозъка ми работи, правя си планове. Искам да свърша тва, тва и онова. Искам много неща да свърша, да потренирам, да се разходя, да се посмея (този път с някой). Казват, че ако се смееш на най-малкото и на най-абсурдното, дълбоко в себе си си тъжен. Май да. Казват, че ако спиш по много и до късно, дълбоко в себе си си самотен. Горе долу. 


Една много лека искра ме държи - симпатията ми към някой. 

Тази искра обаче е в състояние и да ме затвори напълно. Просто единственото, което правя сега е да се старая да съм отворена. Към всичко, всеки. Иска ми се да ми отвърне със същото. 

Съжалявам, че ще го кажа, но го мисля. Искам всяко дърво, което ми е оставило греда, да остане без клони. И тва е част от мен. Само се опасявам да не почна да я подхранвам повече, защото наистина ми костваше усилия да съм такава, каквато винаги съм искала да бъда. Просто факта, че не ме оценяват, ме кара да искам да съм друга. Не каквато искам, а каквато хората заслужават да бъда. 


Да съм вашата кучка, а вие - моите салфетки.