После се събудих. Мисля, че тя беше тази, която криех и се събудих като нея.
Откровенията на един боклук ме накараха отново да се почувствам като най-голямата глупачка на света. Да не мога да се побера в кожата си от яд за това, че съм такава. Да не мога да си простя, че съм давала шансове. Да ми се иска да скоча от най-високото, за да не съществувам повече. Да ми се иска да бях най-лицемерния боклук, свръхегоист и леке. ЗА ДА НЕ МИ ПУКА.
Боли ме нещо зад гръкляна и като го пипна болката се разнася из целия ми врат, а в стомаха ми бушува напрежение.
До скоро имах нужда от някой, от компания, от любов, от прегръдка.
Сега искам да съм толкова сама, че да ме забравят... и да забравя и аз, че ме има.
Въпроса ми сега е... на себе си ли да простя или на боклуците да простя, щото на себе си не мога.