Тъпата аз

Седях срещу нея в автобуса и тя изглеждаше досущ като мен. Едновременно и еднакво жестикулирахме. Говорих й за оня и виждах как очите й се насълзяваха с моите, а след това ми допълваше изреченията. 

После се събудих. Мисля, че тя беше тази, която криех и се събудих като нея. 
Откровенията на един боклук ме накараха отново да се почувствам като най-голямата глупачка на света. Да не мога да се побера в кожата си от яд за това, че съм такава. Да не мога да си простя, че съм давала шансове. Да ми се иска да скоча от най-високото, за да не съществувам повече. Да ми се иска да бях най-лицемерния боклук, свръхегоист и леке. ЗА ДА НЕ МИ ПУКА. 

Боли ме нещо зад гръкляна и като го пипна болката се разнася из целия ми врат, а в стомаха ми бушува напрежение. 

До скоро имах нужда от някой, от компания, от любов, от прегръдка. 
Сега искам да съм толкова сама, че да ме забравят... и да забравя и аз, че ме има.

Въпроса ми сега е... на себе си ли да простя или на боклуците да простя, щото на себе си не мога.

Amigo...

"Скъпа, преди да пораснеш трябва да се влюбиш 3 пъти.

Веднъж, да се влюбиш в най-добрия си приятел, съсипвайки приятелството ви завинаги. Това ще ти покаже истинските приятели и тънката линия между приятелство и нещо повече. *...* 

Ще разбереш, че хората на които им пука за теб, всъщност са единствените, които си наранил. "

Прочетох това и изведнъж ми се дорева.
Просто така ми се насълзиха очите, защото си спомних. 

Спомням си "Кристияна, влюбен съм в теб"

и си спомням, че го няма когато се нуждая от него. 

А най-вероятно не иска да слуша за други. 

Или по-вероятно не му пука. 

Вероятно говори, че съм друга, че съм се променила

и не осъзнава, че той си го направи. 

Уморена съм да съм след него. А миналото ме гони, за да ми каже нещо. 

И чакам да чуя. 

Боли ме егото. Много.

I'm givin' free hugs. And I need one.