сряда, 17 юли 2013 г.

Reflexion

Радвам се, че една част от онова момиче още не е умряла. 
И че ме кара да искам да направя/кажа/пожелая нещо мило на някой, на който съм държала. Някой, който ще замине и може би никога повече няма да видя. Някой, за който изписах толкова много в блога. И все пак някой, чието единствено отношение към мен е било арогантно. 

Да помниш дати сигурно означава нещо. Че някой е важен. 

Да забравяш дати сигурно пак означава нещо. Че някой е спрял да бъде важен. 

Онова момиче само понякога се показва плахо зад изцапаните ми платна, по които се опитвах да рисувам любов. Бърза да се скрие обаче, когато наближи фурията. Бясната, дръзката, директната... онази, която не се колебае да засили стъклена чаша в лицето ти. Онази, която не обръща внимание на плахата, а обвинява, псува и крещи. Неконтролируемата, която изкача без да иска... и засенчва всичко. 


Иска ми се онова момиче никога да не си отива... Няма да го пусна. 

Иска ми се онова момиче да успее да изпъкне пред фурията. И ще го направи пред правилния човек... когато му дойде времето. Или поне за това мечтае с цялото си сърце. 

А хората, на които държах... държала съм. Вече не държа. 

Ето това е... когато едната засенчва другата. Защо й е да изпъква и да показва.. и защо с тази задна мисъл, че видиш ли... той ще си каже "О! За нея наистина съм бил важен.."

Това е. Тук ще остане. За всички по малко и за никой конкретно. 

Довиждане... да не кажа сбогом.

"Отдавна в паметта ми си забоден 

и мислейки за тебе тихо плача.
Карфица с обещание за спомен
и подпис във сърцето ми: Шивачът."