понеделник, 26 ноември 2012 г.

Някои виждат, други са слепи...

Чувствам се като... (няма определение) когато всеки път като стане нещо, прибягвам до блога, моя най-добър приятел, за да му досаждам с мислите си. Знам вече. Чувствам се виновна. Пред себе си. Чувствам се глупаво като гледам как преди месец съм написала, че съм ОК, а знам, че днес ще напиша, че съм плохо. 

Чувствам се объркана, защото уж знам, а като се опитам да го формулирам, трудно мога да подредя мислите си. Трудно мога да се изразя. Всъщност трудното е да го изразя разбираемо. За  мен самата, за него. 


Чувствам се тъпо когато си дам сметка, че е трябвало да слушам разума, а съм послушала... онова там, отляво. Знам, че не мога да предвидя нищо. Знам, че сама допускам. 


Чувствам се глупаво, че не мога да играя в полето на оценяващите ме, само защото те не заслужават моето недооценяване. Чувствам се глупаво като виждам, че единия ми показва, че държи на мен, че успява да ме целуне по челото или да ме прегърне като ми е кофти; че винаги ще намери повод да ми направи комплимент, да покаже колко ме харесва, а другият, онзи до него, предпочита да не се разсънва и да проспи деня, вместо да отдели две минути за разговор по телефона. 


И не защото така ми е скимнало на мен, а просто от загриженост, че мога да припадна по пътя.. и просто искам някой да е там и да ме слуша, ако нещо стане... поне той да е наясно. 


Но не! Кофти е да те заменят за друга, особено когато тази, другата, е.... възглавницата. 

Мисля, че се изчерпах... и че нямам думи за повече. Нито желание, нито сила в рамото, за да побутвам... И да опитвам.