петък, 7 септември 2012 г.

От България за чужбина

Again. Otra vez. Отново.

Всеки край на ваканцията е един и същ. С тази разлика, че като по-малка по-лесно сдържах сълзите си. 


Събудих се рано, а умирах за сън. Помня, че първата ми мисъл беше да прибера чаршафите и да постеля матрака с китеник. Оставям подредено и чисто, за да го намеря след година в прах и паяжини. 


Градинската люлка вече е прибрана, а куфарите ме чакат в коридора. 


Пропуснато обаждане до приятелките, с които сме израснали. Баба ме чака да изляза, седнала на дивана. Дядо не го свърта на едно място, обикаля напред назад и сдържа болката си. Имам чувството, че страни, за да му е по-леко. И прегръдката му е бърза. А очите им са пълни. Като моите. (Трябваше да си взема очилата...)


- Ох, тия моменти най ги мразя.. (казвам на приятелката си)

- Не свикна ли вече ? 
- С това не се свиква...

Колкото и години да минат, колкото и пъти да заминавам... Имам чувството, че всеки път ще е по-трудно.


4/9/12

понеделник, 3 септември 2012 г.

Разнеженост

Как да опиша гъдела в стомаха ? 
Вълнение. 
Утре е денят. 
Утре ще го прегърна, ще го целуна... ще го усетя. Ще се усетим. 
След повече от месец без ласките му, нямам търпение да застане до мен. В мен. 
Заслужава си. Чакането. Очакването. 

Няма значение какво ще мисля един ден и как ще се чувствам един ден. Няма значение дали ще съжалявам за избора си, няма значение. Нищо няма значение, освен това, което е сега, днес. 

С разнеженост за утре (вечер).