четвъртък, 16 август 2012 г.

Пише ми се!

Така ми се пише, а се чувствам толкова изпразнена от мисли... И не защото той е до мен и ми действа така (де да беше, мамка му...)

Винаги съм била мислител, анализатор. Последно време губя тази моя способност, което ме радва. Искам да видя как е от другата страна. Не става въпрос да върша неща без да мисля въобще и следователно да творя глупости. Просто не дълбая толкова. Може би защото сега съм доволна от себе си и от нещата, които ми се случиха/случват. Или е просто защото ми се случи той. 


Трудно ми е да реша дали той ме извади от миналото или аз сама реших да оставя миналото на мястото му. Ако питам онази, другата, ще каже, че съм аз. А аз не мога да отрека, че и той има пръст в това. 


За мисленето бях тръгнала да пиша. По едно време блогуването ми се струваше адски малоумното нещо. Може да се каже, че се присмях на това, което в известна степен ми помагаше да не полудея, когато не бях добре. Изневерих му. Чудех се какво толкова му умуват хората, които продължават да публикуват това, което се случва в тях. Забравих, че и аз съм го правила...


Сега не пиша от мъка. Просто се сетих, че няма лошо да запечатам това, което ми се върти в главата СЕГА...ДНЕС, за да го прочета утре или след няколко месеца, когато сигурно ще съм прекалено заета да мисля за друго. 


Не искам да го прегърна. Искам да ме прегърне. Да усетя меката тежест на ръцете му, парфюмът му и да заспя като дете. 


Искам да знае, че се чувствам свободна, дори когато ме е оковал в стените на топлата си прегръдка и... че го искам. Харесва ми когато се чувствам сигурна. Без да ми е даденост.