събота, 11 август 2012 г.

Когато вън вали..

Е, такова заглавие ударих, че все едно ще пиша най-сладкоромантичния разказ на света. (А всъщност искам да нахвърля няколко изречения)

Просто навън вали. И ми е хубаво да слушам дъжда, въпреки че го няма при мен да ме прегърне и една част от мислите ми е при него. Не при дъжда, де...


Петък е. Хората купонясват, а аз просто си лежа. На балкана е друго. Въздуха, небето. А и коя музика може да замени капките дъжд и шумът на реката... (Да не забравя пенсията! Добре де, утре аз ще купонясвам.)


Препрочетох всичките си публикации по ред, от създаването на блога, до сега. Докато четях си мислех няколко неща:


-през седмица си меня настроенията.. съм си МЕНЯЛА* (тая дума като я написах ми се струва супер странна, на български ли е?)


-при мен са рядкост късите постинги.. ква съм такава обяснителна, не знам (мисля, че и този пост няма да направи изключение)


-някои постове са пълна скръб, яко безсмислени и нелогични (сигурно са като мен, щом и те са такива..) Иде ми да ги скрия, ама няма. От мен да мине...


-видях очертанията на промяната в мен, начина ми на мислене и на приемане на нещата (тва ще се окаже целта на блога... мислех на тая отметка да не пиша глупости, ама явно не мога да се въздържа)


*Минава влака*


Тук, при баба, е хубаво. Къщата е между два балкана, зад нея има река, а зад реката и над нея - минава влака. Като малка знаех точно в колко часа ще мине влак. Бях им научила разписанията. Все стоях до прозореца, зад пердето. 


Една муха ми сече концентранцията и ще оставя поста така. Няма нужда да удължавам повече. 

Понеже нямам идея как да завърша, ще напиша само.... ами обичам да съм си у дома!