петък, 20 април 2012 г.

Нещото в мен.

Там, на терасата в шумния град. Палиш търпеливо цигара, вглеждаш се в пейзажа без да го виждаш и мислите ти препускат.

Препускаха. Бях с теб. На терасата, в приятна лятна нощ, седнали на по чаша вино (странно защо вино, след като не обичам вино). Не беше тежко, а непринудено. Забавно.

Признах си го както винаги. Няма на кой друг. Ти ще си последния. Признавам го на себе си и този път няма да го напиша. Нито ще го опиша. Само ще отбележа, че е там, за да се присещам ако го забравя.

Очите ми не гледат навън. Гледат навътре. Отвън са слепи и сякаш пропускат всичко.. Онова, което като се замисля ми се губи. Филмова лента набързо прегледана.
Интро или екстро, там някъде. Или никъде.
Мисля, че е прекалено отвътре-навън. И все пак се живее. Доволно.

А лентата... нека си прескача.

вторник, 17 април 2012 г.

Follow me!

Тогава, когато мисля грешното за правилно и правилното за грешно... 
Ще ме последваш ли ? 

Два реда и бяло петно. Муза. Или липсваща такава. 
Последвай ме! 

Разбираш ли ? Пишеш между редовете, за да чета между тях. Пиша между редовете, за да не прочитам нищо между тях. 

Разгадай ме и ме последвай...

четвъртък, 5 април 2012 г.

Прераждане

Чувствам се нова. Нова като новородена, чиста, НЕбелязана, неопетнена и неопитна. Чувствам, че съм забравила уроците, че съм забравила спомените и себе си. Чувствам, че не мога нищо, а всъщност знам, че мога всичко. 

Чувствам, че всичко е нещо непознато, което не искам да опозная {отново}. Не чувствам страх, нито притеснение. Просто не го искам. Мога без него. И без него. 

От време на време едно вътрешно трепване ми напомня, че още го обичам. Просто не си спомням какво е да чувстваш и да усещаш. Да докосваш. 

Не ме боли. Имам чувството, че свикнах с маската. Онази, която ме прави силна. Която дори мен успя да заблуди, че всичко е наред. Която ме накара да забравя себе си. 

Не чувствам, но знам. А когато не знам, чувствам. 
Знам, че е като карането на колело. Не се забравя. Нищо, че си мислиш, че ако пак се качиш, сигурно ще паднеш. А тръгването на зиг-заг само ти напомня, че трябва да овладееш кормилото и да пазиш равновесие. 

Знам, че нещо не е наред. Просто съм свикнала да мисля, че е, само и само да се чувствам добре. 

И така остава въпроса дали с времето аз наистина се оправям или просто се травмирам още повече. Въпреки, че не чувствам нищо, освен безразличие. Или безгрижие ... към всичко и всеки..