четвъртък, 8 март 2012 г.

Как се печели доверие

Или как хората разбират, че си искрен, без да го осъзнават (може би..).

Хммм. 
Запознаваш се с някой, допадате си, имате много общи теми на разговор, като цяло мненията ви съвпадат, няма конфликти... На пръв поглед се гради едно стабилно приятелство. Когато един на друг хората си дават съвети, по принцип начина да го направиш е без да критикуваш и да изтъкнеш добрите качества, които притежава другия, за да се почувства по-добре. За успокоение. Или поне това се очаква.

Добре е, наистина те кара да се чувстваш добре, дава добри съвети. След доза време обаче, липсата на критика и "отрезвяването" по не толкова лек начин те карат да се осъмниш. Мен поне ме кара. Имам нужда някой да ме хване за раменете и да ме раздруса, за да се осъзная. Хубаво е да ти галят егото, ама предизвиква подозрения. Обичам да питам хората какво не харесват в мен, кое ги дразни. И обичам искрени, открити, директни отговори, въпреки малката вероятност да се засегна. 

Скоро си дадох сметка, че колкото по-малко ти галят егото с хубави приказки какъв си и що си, толкова повече започваш да уважаваш човека. На пръв поглед е смахната логика. Много пъти съм чувала "С една жена колкото по-лошо се държиш, толкова повече ти ходи по свирката". А напоследък забелязвам все повече, че го има и при мъжете. Ще оставим на страна причината за тва "ходене по свирката" с цел да се докажеш и да "накараш" другия да се държи с теб както заслужаваш.

Идеята е, че все очакваш добро държание, сладки приказки и е ясно, че на никой не му е приятно да го критикуват. В общия случай едва ли се цели обида, ама кой да разбере... По-скоро е "отваряне на очите" или "напътствие". И когато се появи някой, който изказва свободно мнението си, казва ти нещата в прав текст - кое не му харесва, защо не му харесва, как вижда той нещата - усещаш искреност. Или по-точно казано, имаш усещането, че можеш да се довериш. Можеш да се довериш, защото знаеш, че когато искаш мнение или съвет за каквото и да било, същия този човек ще ти каже всичко така, както го мисли. Без да се притеснява дали мнението му ще съвпадне с твоето, дали ще ти се хареса, дали няма да се обидиш. 

Когато срещу теб стои такъв човек и по случайност от устата му се плъзне някоя друга добра дума, комплимент, похвала, е по-лесно да се довериш безрезервно, защото вече знаеш, че нещата, които казва, ако не бяха верни, нямаше да ги говори. 

Понякога ми се иска да можех по-лесно да приемам хората такива, каквито са, без да ги пречупвам през моята призма, без да се налага да изисквам толкова много от тях. Ама някак си се хванах за онази приказка - "Ако изискваш малко не получаваш нищо, за това изисквай повече, за да получиш нещо". 

Няма да си изкривя душата и ще кажа, че от толкова много нищо и на мен ми се прииска да получа нещо. Мога да се задоволя с малко, но защо да го правя, след като заслужавам повече ? Особено като знам колко много мога, искам и ще да дам. На кой, времето ще покаже.