понеделник, 19 март 2012 г.

Отричащите любовта

Отричат себе си. Човек по природа е егоист, казват, и рано или късно, ако нещо не му изнася, си вдига чукалата. Ами като си такъв егоист, гледай твойта паничка и не омаловажавай любовта на другите. Ще заключа, че щом отричаш, че "таа глупост любовта" съществува, значи не си я изпитвал. И едва ли да я изпиташ. 

Щастливия край е само в приказките и само в лигавите американски бози. Ще е добре ако не заблуждават дечурлигата с "живяли дълго и щастливо" и "три дни яли, пили и се веселили". Така де, да не забравяме, че махмурлука на четвъртия ден не е от най-яките състояния. А има ли пиене има и вероятност "принца" "по случайност" да си е легнал в стаята на слугинята


Надявам се да има повече "принцеси", които ще го чакат със сатър да излезе от банята, без да им минава онзи номер "Бях пиян". Ако си бил толкова пиян, нямаше да можеш да си свършиш работата, а щом на *мъжкия ти полов орган* пиенето му е проблем, дай да го клъцнем и си пий на воля.  


После в рамка - и на стената! Спомените на една принцеса. Или спомените на кастрирания принц за "коварната принцеса". 


(Мале, много сложна тема съм подхванала с много кръстовища. Не говорим по принцип и няма знаменатели, така че ще си го допусна. Ако измисля бъг на принцесата, заради гафа на принца, приказката ще се изврати. Ще го оставя до тук. Последно време въображението на хората е нарастнало, така че няма да е проблем да разгръщат историята както им харесва.)



четвъртък, 8 март 2012 г.

Как се печели доверие

Или как хората разбират, че си искрен, без да го осъзнават (може би..).

Хммм. 
Запознаваш се с някой, допадате си, имате много общи теми на разговор, като цяло мненията ви съвпадат, няма конфликти... На пръв поглед се гради едно стабилно приятелство. Когато един на друг хората си дават съвети, по принцип начина да го направиш е без да критикуваш и да изтъкнеш добрите качества, които притежава другия, за да се почувства по-добре. За успокоение. Или поне това се очаква.

Добре е, наистина те кара да се чувстваш добре, дава добри съвети. След доза време обаче, липсата на критика и "отрезвяването" по не толкова лек начин те карат да се осъмниш. Мен поне ме кара. Имам нужда някой да ме хване за раменете и да ме раздруса, за да се осъзная. Хубаво е да ти галят егото, ама предизвиква подозрения. Обичам да питам хората какво не харесват в мен, кое ги дразни. И обичам искрени, открити, директни отговори, въпреки малката вероятност да се засегна. 

Скоро си дадох сметка, че колкото по-малко ти галят егото с хубави приказки какъв си и що си, толкова повече започваш да уважаваш човека. На пръв поглед е смахната логика. Много пъти съм чувала "С една жена колкото по-лошо се държиш, толкова повече ти ходи по свирката". А напоследък забелязвам все повече, че го има и при мъжете. Ще оставим на страна причината за тва "ходене по свирката" с цел да се докажеш и да "накараш" другия да се държи с теб както заслужаваш.

Идеята е, че все очакваш добро държание, сладки приказки и е ясно, че на никой не му е приятно да го критикуват. В общия случай едва ли се цели обида, ама кой да разбере... По-скоро е "отваряне на очите" или "напътствие". И когато се появи някой, който изказва свободно мнението си, казва ти нещата в прав текст - кое не му харесва, защо не му харесва, как вижда той нещата - усещаш искреност. Или по-точно казано, имаш усещането, че можеш да се довериш. Можеш да се довериш, защото знаеш, че когато искаш мнение или съвет за каквото и да било, същия този човек ще ти каже всичко така, както го мисли. Без да се притеснява дали мнението му ще съвпадне с твоето, дали ще ти се хареса, дали няма да се обидиш. 

Когато срещу теб стои такъв човек и по случайност от устата му се плъзне някоя друга добра дума, комплимент, похвала, е по-лесно да се довериш безрезервно, защото вече знаеш, че нещата, които казва, ако не бяха верни, нямаше да ги говори. 

Понякога ми се иска да можех по-лесно да приемам хората такива, каквито са, без да ги пречупвам през моята призма, без да се налага да изисквам толкова много от тях. Ама някак си се хванах за онази приказка - "Ако изискваш малко не получаваш нищо, за това изисквай повече, за да получиш нещо". 

Няма да си изкривя душата и ще кажа, че от толкова много нищо и на мен ми се прииска да получа нещо. Мога да се задоволя с малко, но защо да го правя, след като заслужавам повече ? Особено като знам колко много мога, искам и ще да дам. На кой, времето ще покаже. 

понеделник, 5 март 2012 г.

Could you be the one I want ?

За теб намерих да пиша. Мислех си, не снощи, а предната вечер. Даже не знам как да те озаглавя. 

Мислех си, че пак започва старата песен на нов глас. Познавам го от... даже не знам от кога. Години. Може би 5 или 6. Преди 3 се промениха нещата, когато срещна нея. Гореща аржентинка. Помня как се радвах за него, понеже моя "приятелка" го правеше на маймуна и доста страда по нея. Съветвах го как да действа с аржентинката, да има търпение, че нещата ще се получат. И се получиха. Всичко вървеше добре, спряхме честите си срещи. Притеснявах се да му се обадя, за да не провокирам ревност. 

Запозна ни един ден, бяхме на купон. Явно й беше говорил за мен. Говорихме си, тя взе, че много ме хареса и се поуспокоих, че ако случайно му звънна като съм в кофти период, няма да има проблеми. Радвах се за тях, много сладки бяха. 

До първата им годишнина отношенията ни с него бяха добри. Само това помня, нищо друго. Струва ми се много далечно. После, нормално, спряхме да се търсим. По-точно той спря. Аз не го търсех, за да не ги притеснявам. Все пак той е обвързания. 

При мен настъпваха обрати, исках да споделя, имах нужда от него. Много рядко се случваше да го потърся и ми излизаше с номера, че е болен. А после разбирах от общи познати, че са купонясвали. Или се обаждах и отговаряше на испански. Един път, добре. Втория път разбрах, че даже не си е направил труда да ми запамети номера. Е, болеше. Липсваше ми. Не е като да беше прищявка от моя страна да го видя или пък "сестринска" ревност да ми обърне внимание. Имах нужда. Бях съсипана тогава. 

Преглътнах го някак си, успях да се съвзема от всичко. Знаех, че ще ме потърси когато има нужда от нещо или ако се разделят. И се случи. Веднъж ме потърси и беше учудващо. Искаше да се видим и да му помогна да избере подарък на аржентинката. Навих се. Пак като в доброто старо време, обикаляхме центъра и си лафихме. Каза, че неговата му се "карала", че не се сещал за мен. 

Бяха изстинали приятелските ми чувства към него. Приятелски даже е меко казано, имах го за по-големия брат, който винаги съм искала. Не знам, беше различно. Не бяхме вече толкова близки. Не помня колко време мина от избирането на подаръка и следващата ни среща. 

Есен 2011. Имаше един период, когато ми се обаждаше през седмица някъде. Бях доста учудена, естествено знаех, че не ме търси просто за да ме пита как съм и к'во става. Покани ме в бара, в който беше почнал работа, щяло да има... нещо си. Като отидох разбрах, че бара е на аржентинката. 

Мина пак доза време и пак ме потърси. Беше вече зимата. Каза, че трябва да говори с мен за нещо, имал нужда. Както и предполагах. Излязохме, оказа се, че са скъсали. Не спираше да говори за нея. Усещах, че не ми пука. Кофти тръпка. Казах му "Знаех си, че ще ме потърсиш някой ден, беше ме забравил." Извини се. Не, че исках да го прави, нарочно казвах неща, за да го накарам да се постави и на мое място. Едва ли точно това искаше да чуе, ама понякога имам странен начин да вляза под кожата на някой. Критична съм когато трябва, за да го накарам да осъзнае къде бърка. 

Почнаха се пак нашите срещи. От онези лудите от едно време. Та, предната вечер тва си мислех... нашите спомени. Висенето по парковете, разходките, купоните, танците. Пазеше ме от натрапниците, рисувахме бъдеще заедно, ако останем без половинки до 30 годишни. Аз, като преуспяла адвокатка, съм щяла да го издържам. Щяла съм да му купя последен модел Мерцедес, а за мен Опел. Възразих. Не исках Опел. 

Лятото киснехме на плажа, хвърляше ме във водата. Вълна след вълна се разбиваха и не ме изчакваше да се покажа, пак ме хващаше и пак ме хвърляше. Когато вече не можех дъх да си поема, реши да ме остави. Иначе беше готов да ме хвърли пак. И да ме хване не къде да е, а за гърлото. Щях да го убия. Няколко пъти ми е идвало да го убия. Веднъж се пребих насред дансинга заради него, понеже му се хвърлих на гърба, а той май се "отръска", а после даже не се обърна да ми помогне да стана. Ама извадих рефлекс тогава. След нощно къпане в морето исках да ме стопли, ама беше така гаден да ми откаже. 

Ох, още си спомням какъв шамар му ударих. Още съжалявам и му се извинявам, а беше толкова отдавна. По негови думи съм му "изкривила ченето". Може да е бил някакъв женски рефлекс да си запазя обувката, понеже я беше взел и искаше да я хвърля през една тераса. Други такива неща не са се случвали. По-лоши се случиха... или поне за малко щяха да се случат. Много мрънках да ми даде скутера да карам. Накрая му писна от мен и ми даде, ама каза, че идва с мен. Исках на пътя, той не - на площадчето. Само завъртях очи и казах ОК ! Еми.. кормилото нещо отказа и не можах да завия навреме, а той ми крещеше в ухото "Завий! Завий!" Врътнах го в последния момент и беше буквално на косъм да си ожули коляното в блока срещу който се движех. От тогава не ми е давал да карам. Не, даде ми. Веднъж се прибирахме от центърa и спря доста далеч от нас и каза "Айде, Kristey..." Тъкмо щях да го питам там ли ще ме остави и довърши с "ще караш до вас." И аз супер доволна. Тоя път минахме без проишествия. 

Срещите ни последно време пак бяха забавни. Идваше почти всяка вечер до нас, в парка, да се видим. Или киснехме на входа, или се качвахме да гледаме филм с брат ми. Пушихме, смяхме се. Помня, че бях слязла една вечер навлечена като ескимос, напушихме се и се заговорихме за фитнес и танци. Станахме да ме научи да танцувам валс и не знам как разни хора се сетиха да минават точно тогава. Ама не ни пукаше. 

Една вечер излязохме покрай празниците, обикаляхме центъра, решихме да пием. Не бяхме яли и бързо ни улови водката. После на мотора беше забавно. Провиквах се на разни хора и ги поздравявах, а те ми отвръщаха. След тва исках да запаля цигара, ама имаше вятър, а и бях с каската.. Отказах се и му бръкнах в джобовете както винаги, за да си стопля ръцете. Все зъзна аз на тоя мотор. И като ходихме на дискотека пак. Напивахме се и танцувахме и дивяхме. Вечер като съм се прибирала, толкова съм била вкочанена и толкова не съм си усещала пръстите на ръцете, че се е налагало да натискам копчето на асансьора с лакът...

Имам неща, за които да си спомням, че още е тук и че нищо не се е променило. Ама пак започва да ме забравя. Мисля, че си намери нови "дружки". Тези, които одумваше кви били и що били.. 

Аз просто ще пасувам. Нещата вече не ги приемам толкова навътре, а и съм свикнала и с неговото отсъствие. Ще запазя спомените и ще очаквам да създадем нови такива. Въпреки че "времената вече са други", или по-скоро хората вече са други. Не от вчера, не от днес... ама от една страна е по-яко когато не си усетил горчилката и всичко изглежда ... гладко.