сряда, 22 февруари 2012 г.

Скъпо Блогче,

Малко се дразня.

Точните мисли и думи идват когато си легна и се опитвам да заспя. И идват неканени. Как точно когато едва гледам, мозъка ми пращи ли пращи. Няколко пъти се замислях дали да ставам да взема компютъра и да пиша...докато не заспя пишейки.

Е, днес реших да пиша преди да заспя, без да се налага да ставам полузаспала. 

Една доста голяма част от публикациите ми са свързани с него. Предполагам, че е нормално, след като след и ЗАРАДИ него си направих блог. Също и за да следя неговия анонимно. Помня как му мрънках да напише нещо за мен. А сега той не подозира, че цял блог съм направила да го оплаквам. Или да го редя наволя. (Тук сигурно много хора ще ме попитат защо се хабя. Казвам - за да не полудея, за да не изкрещя всичко в лицето му (въпреки че той знае почти всичко), за да не се поддам за милиарден път да се покажа слаба в очите му, за да не си вдига акциите на мой гръб и т.н)

Видях го в петък. Още ми е интересен и неразгадаем. Така де, чудя се гузен ли е, виновен ли се чувства, че едва ме поглежда. Или наистина е непукист и аз съм, цитирам, "никоя". Сигурно е нормално като кажеш няколко истини на глас,  в очите на другия, да се "защити" по най-добрия начин - наранявайки ме, като казва, че съм "никоя, че да го жегна". И така де, за една стотна само улових погледа му и побърза да погледне встрани. Случайно да не го доразгадая.

Интересно ми е, познаваме се (в пълния смисъл на думата), за какво му е да се прави, че не е това, което е ? Искам да кажа, зорлем се прави на такъв, къвто не е - по-лош. Предполагам, че е еквивалентно на мойта защита след него. Добра, ранима душа, която се пази със зъби и нокти, за да не попадне отново в капана на разочарованието.

Сигурно нямаше да пиша глупости, ако топките му бяха на мястото и служеха по предназначение. Така де, веднъж да застане като мъж пред мен и да ми каже точно, ясно, искрено и открито какво мисли и какво чувства. Ако ще "мразя те" да е..Каквото и да е, просто да спре да си противоречи. А не всеки път, когато се опитвах да проведа разговор с него, да ми говори с недомлъвки и ту така, ту - иначе. Пък аз да гадая дразня ли го, преча ли му, на пич ли се прави, точен ли иска да бъде, за приятелка ли ме има, за поредната ли ме е взел. Говореше едно, правеше друго, чат-пат думите съвпадаха с действията. После жените сме били неразгадаеми и не сме знаели кво искаме. Добре. Аз не знам що се опитвам да разсъждавам и (колкото мога) да се опитвам да правя като тях, за да ме разбират и за да покажа, че знам какво искам. Мани.

След него съм само на периоди. Ту такава, ту онакава. Ти виждаш, Блогче. Ако си прочета публикациите една след друга, подред, и си мисля, да се *** в изтрещялата. Сега съм на фаза - Една камара различни чувства се блъскат едно в друго, пък аз не им обръщам внимание, да не взема да се вкарам в някой филм. 

Продължавам да искам да говоря с него и ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ всичко да е ясно и категорично. Чак си викам, дали да не го потърся пак аз първа? И като се сетя, че няма никакъв смисъл, понеже все той е правия, а аз кривата и нещата се извъртат както на него му е удобно... ми се отщява, честно. Тъй де, правя се и аз на корава с повишено его. Ама по-добре така, отколкото пак да се обеснявам и да търся обяснения. Ще си преглътна егото, когато ми даде добра причина, за да го направя. Нека веднъж той поиска разговор и изяснение. 

Кво беше ? Много поздрави ми пратил. 'Убаа работа. Приемам, ама не кълва. Всъщност, трябва ли ? Гледам да не търся под вола теле, просто поздрави ми е пратил пича. Ама нали съм жена. Пф. Абе, мисли реално, Kristey, ако имаше НЕЩО, щеше сам да те потърси, да те пита как си, а не слагаш ли си го с някой... Все тва ме питаше. Ега ти чувството за собственост. Знаел бил, че съм добре, за тва не питал. Айде бе! 

Изпадам в луда ревност, като се появи някоя нова в обкръжението и не знам познават ли се, не се ли, а после си представям, че по някаква случайност се знаят. И не само тва ами се и чукат. Или пък, че чука някоя моя позната. Ама съм кораво копеле, дет се вика, и така добре се контролирам, че мога да си завидя. (Май и при мен има чувство за собственост..)

Дърпа ме назад, ама аз пък съм инат и си драпам напред. Добре, че тия неща ги мисля по-задълбочено само когато пиша. През останалото време и тях контролирам, че не искам на лицето ми да се изписват физиономии, които ще ми образуват бръчки. Не искам да си съсипвам лицето заради него повече. Очите ми знаят и за тва не ми дават да плача. Научих се да обичам повече себе си, отколкото него. 

Айде, натрапчива мисъл, ще те видя в петък, евентуално. 
Да ме сънуваш.