неделя, 8 януари 2012 г.

Amor sin forma

Entraste sin preguntar y te di la bienvenida. Eras el conocido que sin conocer esperaba. No sé cómo sabía que eras tú. El que siempre quise. Bueno, te conocí y tenía razón. Eras tú. Dejé mi vida abierta para ti. Te ibas y volvías, te alejabas y te acercabas. Y al fin y al cabo, lo que más te gustaba era marcharte. Siempre te esperaba. Hasta que me cansé.

A lo mejor para ti fue un capricho lo que yo sentía. Pero fue algo más. Nunca te darías cuenta, aunque ya me es igual. Me acostumbré con el frío a tu alrededor, me acostumbré en serte indiferente. No necesito que estés aquí para que esté bien, porque gracias a ti aprendía a ser feliz con mi misma siempre que te ibas. Aprendí a ser tan fuerte como para no hacer caso al corazón y escuchar la razón. Me enfrenté con todos esos sentimientos para darles las espaldas, para darte la espalda a ti.

No sabes valorar y no sabes aceptar. Ni entender. Odio cuando vuelves en los cuartos de mi vida. El único cuarto que me cuesta cerrar es el de los pensamientos. Todos los demás están cerrados y no quiero abrirlos de nuevo. Por miedo. Porque sé que te irías de nuevo. Veo puertas cerradas porque sigues aquí. En mi mente. Y quiero que te vayas de una vez para poder abrirlas. Para poder seguir con mi camino alejándome de ti, dejándote allí donde deberías estar. En mi pasado. (Aunque una parte de mi corazón sigue dibujando el futuro contigo…)

сряда, 4 януари 2012 г.

Още си тук.

Сродната душа. Какво всъщност означава да намериш сродната си душа ? А сродната душа какъв човек е ? Този, който допълва всичко, което ми липсва на мен, или този, който ме изцежда, за да допълни себе си ? Веднъж в живота ли се случва да откриеш въпросната сродна душа ? А ако съм я открила в теб, а аз за теб съм „никоя”, това значи ли, че наистина си сродната ми душа ?

Отново изпитвам нужда да разкажа историята ми... ни. Чак на себе си съм банална вече, но пък искам да излея тези мисли върху клавиатурата, вместо да ги оставя в главата си. Ще прелее. Вече не ме боли друго, освен главата. Мина толкова много време. Често се хващам, че пак мисля за теб. Надявам се да ми пишеш, да ми честитиш някой празник или просто да ме питаш как съм, какво правя. Добре съм, за теб си мисля. За нас, за преди. Не, че живея в миналото, просто ми липсва. Факт е, че много си ме променил. Не, не, аз се промених несъзнателно след теб.

Когато ме срещна бях щастлива, доволна от себе си. Спокойна, както винаги. Неопитна, но пък уверена. Уверена, че бях това, което винаги съм искала да бъда. И ще бъда. И ще ме искаш. И ме поиска, ама само донякъде. Вървях уверено към теб, наивно дори, опознавах те. Теб, навиците ти, тялото ти, мислите ти, чувствата ти. Винаги бях наясно какъв си, какво се случва в теб, с теб.. не бях сляпо влюбена. Исках те точно такъв, какъвто си и го показвах. Мисля, че се срещнахме в неподходящ момент. За теб. В сърцето ти още беше „тя”. Знаех го, господи, разбирах го.

Разказвам нещата така, както ги чувствах, както ги виждах, както ми се искаха да бъдат, както ги преживях. И ги разказвам отново след повече от година. Такива каквито ги чувствам.

Може би имам нужда да намеря още някоя своя грешка. Често се обвинявах, че не бях достатъчно добра, че не правех нужното. Сега се обвинявам, че можеше да действам по друг начин, че можеше нещата да са различни.

Не, нямам вина. Нито ти. Направих всичко нужно по силите си. Без да те притискам, без да ти натяквам, без да те обвинявам, че не ми отвръщаш.

Нови хора се появяваха и си тръгваха от живота ми. Оказваше се, че не са това, което търся, което искам. Защото още искам теб. Или някой като теб. Преди си мислех, че за да забравиш някого трябва да мислиш за нещата, които ти е причинил. Че трябва да осъзнаеш, че този човек явно не те заслужава щом не оценява това, което си и това, което правиш за него. Помага донякъде. Помага с всички други, но не и с теб. Защото те искам с всеки твой недостатък. Научих се да мога без теб и да не се нуждая от теб. Сега трябва да се науча да спра да те искам.

Като се зачета в стари публикации надушвам собственото си отчаяние. Днес не съм отчаяна, не търся съжаление. Никога не съм го търсила.  Търся разбиране. Не от хората, а от теб. Знам какво ще ми кажат всички. Често съм се питала защо всички виждат каква съм, а ти оставаш сляп за всичко. Още се питам, още не разбирам. Каква е причината и къде е грешката. Може би няма причина, няма и грешка. Липса на химия. Непосилна за теб, непосилна и за мен. Аз да я създам у теб, а ти да я допуснеш.

Думите описват една миниатюрна част от всичко, което съм изпитвала, което изпитвам.

Днес съм още по-уверена, по-взискателна, по-разумна, по-изискваща, по-силна. Днес не допускам никой да е смисълът на живота ми. Днес се чувствам цяла и щастлива сама със себе си.  Днес съм сигурна в това, което искам и не спирам да го търся, създавам и преоткривам. Теб няма да те изместя. Ти си ми модел. Еднакви хора няма, но пък съдбата си знае работата. А аз няма да й преча. Пак ще те срещна. И ще си по-добър от преди.