понеделник, 26 ноември 2012 г.

Някои виждат, други са слепи...

Чувствам се като... (няма определение) когато всеки път като стане нещо, прибягвам до блога, моя най-добър приятел, за да му досаждам с мислите си. Знам вече. Чувствам се виновна. Пред себе си. Чувствам се глупаво като гледам как преди месец съм написала, че съм ОК, а знам, че днес ще напиша, че съм плохо. 

Чувствам се объркана, защото уж знам, а като се опитам да го формулирам, трудно мога да подредя мислите си. Трудно мога да се изразя. Всъщност трудното е да го изразя разбираемо. За  мен самата, за него. 


Чувствам се тъпо когато си дам сметка, че е трябвало да слушам разума, а съм послушала... онова там, отляво. Знам, че не мога да предвидя нищо. Знам, че сама допускам. 


Чувствам се глупаво, че не мога да играя в полето на оценяващите ме, само защото те не заслужават моето недооценяване. Чувствам се глупаво като виждам, че единия ми показва, че държи на мен, че успява да ме целуне по челото или да ме прегърне като ми е кофти; че винаги ще намери повод да ми направи комплимент, да покаже колко ме харесва, а другият, онзи до него, предпочита да не се разсънва и да проспи деня, вместо да отдели две минути за разговор по телефона. 


И не защото така ми е скимнало на мен, а просто от загриженост, че мога да припадна по пътя.. и просто искам някой да е там и да ме слуша, ако нещо стане... поне той да е наясно. 


Но не! Кофти е да те заменят за друга, особено когато тази, другата, е.... възглавницата. 

Мисля, че се изчерпах... и че нямам думи за повече. Нито желание, нито сила в рамото, за да побутвам... И да опитвам. 

неделя, 4 ноември 2012 г.

Не беше...

Не беше последната прегръдка.
Нито пък последната целувка. 

Сещам за един разговор с приятели преди няколко седмици... "Той си мисли, че секса оправя нещата и че всеки път ще му минава номера" - казва. "Абе той секса оправя нещата, ама до едно време" - казвам.


Така написано все едно казвам, че секса ни е оправил нещата, ама не е. Той си го каза. Мм "Искам да съм с теб. Ама не ми харесват тия дразги."


- В една връзка няма как да няма дразги. 


Няма перфектни хора, няма и перфектни връзки. 

Тва сигурно и децата го знаят.. 

Напред С теб! 

сряда, 31 октомври 2012 г.

Да речем, че се чувствам тъжна, защото за пореден път пристъпвам и знам какво искам и се заблудих в началото, че нещата са.... Че нещата и за двамата са еднакви. И са такива донякъде. Спират да са обаче, когато... аз започна да показвам, че ми пука (и той се дразни), а той не показва изобщо, че му пука (и аз се дразня). Той не показва чувства. Дори да не става въпрос за мен. По принцип. Аз пък не мога да си замълча, не мога да не покажа... Не искам пак да съм като нея, както бях с него. Сега бях и съм себе си.. и искам така да си остане. Ако той поиска... ако той ме приеме такава, добре. Ако не... пак е добре. Не мога да скрия, че ми е гадно. Ама съм се научила... достойнството ми над всичко!

И така ще бъде. Защото няма непреодолими неща.

вторник, 30 октомври 2012 г.

Напред . . . теб

Имам нужда от цигара. И от прегръдка може би. А не знам дали не беше последната. 
Може да се чувствам зле, обаче... знаете ли, различна съм. Различно приемам нещата. Бих казала зряло. И гледам напред, въпреки че още не е свършило. 

Не съм се отказала, просто моето признание е направено. 

Аз знам какво искам. И съм себе си. 
Очаквам отговор. 

Напред с теб. 

Или напред без теб. 

петък, 7 септември 2012 г.

От България за чужбина

Again. Otra vez. Отново.

Всеки край на ваканцията е един и същ. С тази разлика, че като по-малка по-лесно сдържах сълзите си. 


Събудих се рано, а умирах за сън. Помня, че първата ми мисъл беше да прибера чаршафите и да постеля матрака с китеник. Оставям подредено и чисто, за да го намеря след година в прах и паяжини. 


Градинската люлка вече е прибрана, а куфарите ме чакат в коридора. 


Пропуснато обаждане до приятелките, с които сме израснали. Баба ме чака да изляза, седнала на дивана. Дядо не го свърта на едно място, обикаля напред назад и сдържа болката си. Имам чувството, че страни, за да му е по-леко. И прегръдката му е бърза. А очите им са пълни. Като моите. (Трябваше да си взема очилата...)


- Ох, тия моменти най ги мразя.. (казвам на приятелката си)

- Не свикна ли вече ? 
- С това не се свиква...

Колкото и години да минат, колкото и пъти да заминавам... Имам чувството, че всеки път ще е по-трудно.


4/9/12

понеделник, 3 септември 2012 г.

Разнеженост

Как да опиша гъдела в стомаха ? 
Вълнение. 
Утре е денят. 
Утре ще го прегърна, ще го целуна... ще го усетя. Ще се усетим. 
След повече от месец без ласките му, нямам търпение да застане до мен. В мен. 
Заслужава си. Чакането. Очакването. 

Няма значение какво ще мисля един ден и как ще се чувствам един ден. Няма значение дали ще съжалявам за избора си, няма значение. Нищо няма значение, освен това, което е сега, днес. 

С разнеженост за утре (вечер).



петък, 31 август 2012 г.

Когато става дума за другите..

Не знам точно как да го опиша. Раздразнена съм. Такава съм, каквато съм. Не искам някой да ми сваля шапка и да ме хвали. Ама искам да си мълчат, когато нямат какво да кажат или нещата вместо да "са", само им изглеждат

Дали се престаравам или не, мисля, че е мой проблем, а разни реплики, които целят да ме обидят, по-скоро ме учудват. Може и да съм криворазбрана. 


Първо си мислех, че е избиване на комплекси. Май още го мисля. Или просто яд, че не може да се намъкне между краката ми. Продължавам да го мисля. 


И все пак съм сигурна, че ако бях с него, вместо с Него щеше дори да се радва, че съм такава, а не онакава и нямаше да се подразни. Всъщност не ми пука кой кви емоции изпитва, след като не съм се обърнала към него, не съм казала нищо по негов адрес и не съм го злепоставила пред другите. 


Искам и държа. Пък и не ми се занимава да давам обяснения "Защо е така" на хора, които грам не ги засяга. 


Може би е неразбираема бариера между полигамния и моногамния начин на живот. Първия от които аз не искам и нямам намерение да разбирам. 


ПП: Мисля, че ми харесва да съм злопаметна. 

ПП2: Доуточнено и не докрай изяснено, спирам с Whatever.

понеделник, 27 август 2012 г.

Морето!

Почивка на българското черноморие. Само тук мога да усетя онази тръпка от това да съм с хубави хора на хубаво място. В България. 

Първи ден: 


Тръгнахме в 5 сутринта от Трявна, спирахме в Айтос да пием кафе, а после в Бургас, за да вземем пиене от Carrefour. После потеглихме към Ахтопол. Първото ми впечатление за квартирата беше "Ъъ, сериозно ли ?", ама се оказа, че стаите са големи и хубави.  Имахме си и тераса. 


Всеки си взе един бърз душ, обухме банските, грабнахме кърпите и айде, на плаж. Преди това се отбихме да хапнем. Гьозлеме. Запътихме се към плажа, който се оказа доста голям и чист, с кристално чиста вода. Посмяхме се на "Цици има по целия плаж, пици има само при нас". 


Вечеря в Синеморец, "Шопска среща". Бяха ни запазили доста хубава маса, сложена на лодка. Храната беше хубава. Прибрахме се наситени, уморени и готови за следващия ден. 


Втори ден:


Закуска. Гьозлеме. И на плаж Силистар край Синеморец. Красота. Червен флаг, големи вълни и забава в морето. Стари познати. Още през деня се предусещаше, че този ден ще е най-най-забавния, изцеждащ само позитивни емоции. 


(Обяда го пропускаме, прибирахме се все преди вечеря ;д)


Вечеря в квартирата, пийване в квартирата, контене за плажния Най-клуб с гост Илиян :D 

Маса за четирима. Уиски Jameson с Red Bull и много, много танци. Шоуто беше пълно. Евала на пича, който предложи брак на любимата си пред цялата дискотека, паднал церемонно на колене.. И горчиво ! 
Сервитьорката ни беше симпатично момиче, което по-късно придърпахме в нашата компания. Наздравици, ликьори, дивеене по дансинга.. 

Прибрахме се сутринта, ядохме Ахтополки, слизахме по разни пътеки край един залив да чакаме изгрева (който така и не дочакахме, понеже ни стана студено..)

В квартирата: спор за одеалото. Аз и Денислав. "Дай ми одеалото, че ми е студено" - "Вижте я тазии иска да ми вземе затопленото одеало.. Изчезни !!" Още няколко минути спор и се отказах. Отидохме със съквартирантката в друга свободна стая, да потърсим одеало. Не видях стъпалцето и стъпих на ръба, а после се оказах на колене на пода като се сдържах да не избухна в истеричен смях. 

Легнах си доста уморена и се събудих след три чàса, умирайки от жега (ама то с тва одеало..) и умирайки от... жажда. Ставах и лягах няколко пъти. 


Плана за третият ден беше плаж в Царево, по-точно Арапя. Стояхме малко и решихме да се върнем в Ахтопол, на по-чисто. По пътя спряхме между Царево и Ахтопол, на едно скалисто заливче. Уникална красота, бистра вода, красиви водорасли. Рай. 


Не ми се тръгваше, ама потеглихме към Ахтопол и откарахме на плажа пак до вечерта. 

Вечеряхме в много хубав летен ресторант, с доста приятна атмосфера и богати блюда. Зелена салата с риба тон. Пиле по мексикански, Рибен сач, тиквички, картофки... Вкусотия. 

След вечеря - разходка из града, до кея, по центъра.. до квартирата. Стояхме за последно на терасата с по мента и спрайт в ръка и припомняне на всеки един хубав момент от почивката. 


Не мога да се оплача. Беше страхотно и.. ИСКАМ ПАААК !! 

Нямам търпение да получа снимките.



петък, 17 август 2012 г.

А ти ? Чувстваш ли се свободен ?

Аз да. Чувствам се свободно обвързана. Чувствам лекота и спокойствие, че мога да споделя всичко, без отсреща да ми вдигат скандали, без да се налага да отговарям на дразнещите въпроси: кога, къде, с КОЙ, защо не ми каза и т.н. Няма ги фасоните, няма ги излишните спорове, а сигурно би трябвало да ги има, след като сме на разстояние за месец и половина (който все повече набира скорост и малко му остава да отлети). Нямам търпение. 

Когато го попитах дали се чувства свободен, въпросът му беше "В какъв смисъл ?" и след като му обясних, отговорът му беше "Мда. Така се чувствам." И усмивка. 


Радвам се, че двамата приемаме нещата еднакво. За първи път не чувствам да давам повече без да получавам достатъчно. И за първи път не се чувствам гузна, че давам по-малко, отколкото получавам. 


Понякога това ме плаши и се чудя докъде ще ни отведе, а отговора на този въпрос може да ни го даде само времето. 


Хубаво е, че оставяме нещата просто да вървят и да се случват, без ние да им се месим. Приехме изпита да сме "разделени" за известно време и ще видим оценката когато се прибера. 


Дали ще е наслада или горчилка... ако не някой друг, то скъпото ми блогче със сигурност ще разбере. 


(Или не, ако съм прекалено заета да се наслаждавам) 

:)

четвъртък, 16 август 2012 г.

Пише ми се!

Така ми се пише, а се чувствам толкова изпразнена от мисли... И не защото той е до мен и ми действа така (де да беше, мамка му...)

Винаги съм била мислител, анализатор. Последно време губя тази моя способност, което ме радва. Искам да видя как е от другата страна. Не става въпрос да върша неща без да мисля въобще и следователно да творя глупости. Просто не дълбая толкова. Може би защото сега съм доволна от себе си и от нещата, които ми се случиха/случват. Или е просто защото ми се случи той. 


Трудно ми е да реша дали той ме извади от миналото или аз сама реших да оставя миналото на мястото му. Ако питам онази, другата, ще каже, че съм аз. А аз не мога да отрека, че и той има пръст в това. 


За мисленето бях тръгнала да пиша. По едно време блогуването ми се струваше адски малоумното нещо. Може да се каже, че се присмях на това, което в известна степен ми помагаше да не полудея, когато не бях добре. Изневерих му. Чудех се какво толкова му умуват хората, които продължават да публикуват това, което се случва в тях. Забравих, че и аз съм го правила...


Сега не пиша от мъка. Просто се сетих, че няма лошо да запечатам това, което ми се върти в главата СЕГА...ДНЕС, за да го прочета утре или след няколко месеца, когато сигурно ще съм прекалено заета да мисля за друго. 


Не искам да го прегърна. Искам да ме прегърне. Да усетя меката тежест на ръцете му, парфюмът му и да заспя като дете. 


Искам да знае, че се чувствам свободна, дори когато ме е оковал в стените на топлата си прегръдка и... че го искам. Харесва ми когато се чувствам сигурна. Без да ми е даденост.

събота, 11 август 2012 г.

Когато вън вали..

Е, такова заглавие ударих, че все едно ще пиша най-сладкоромантичния разказ на света. (А всъщност искам да нахвърля няколко изречения)

Просто навън вали. И ми е хубаво да слушам дъжда, въпреки че го няма при мен да ме прегърне и една част от мислите ми е при него. Не при дъжда, де...


Петък е. Хората купонясват, а аз просто си лежа. На балкана е друго. Въздуха, небето. А и коя музика може да замени капките дъжд и шумът на реката... (Да не забравя пенсията! Добре де, утре аз ще купонясвам.)


Препрочетох всичките си публикации по ред, от създаването на блога, до сега. Докато четях си мислех няколко неща:


-през седмица си меня настроенията.. съм си МЕНЯЛА* (тая дума като я написах ми се струва супер странна, на български ли е?)


-при мен са рядкост късите постинги.. ква съм такава обяснителна, не знам (мисля, че и този пост няма да направи изключение)


-някои постове са пълна скръб, яко безсмислени и нелогични (сигурно са като мен, щом и те са такива..) Иде ми да ги скрия, ама няма. От мен да мине...


-видях очертанията на промяната в мен, начина ми на мислене и на приемане на нещата (тва ще се окаже целта на блога... мислех на тая отметка да не пиша глупости, ама явно не мога да се въздържа)


*Минава влака*


Тук, при баба, е хубаво. Къщата е между два балкана, зад нея има река, а зад реката и над нея - минава влака. Като малка знаех точно в колко часа ще мине влак. Бях им научила разписанията. Все стоях до прозореца, зад пердето. 


Една муха ми сече концентранцията и ще оставя поста така. Няма нужда да удължавам повече. 

Понеже нямам идея как да завърша, ще напиша само.... ами обичам да съм си у дома!



петък, 27 юли 2012 г.

Безсмислено мислене

Звуча като лъжа... 
Препрочитайки се...
Не откривам себе си в Преди... 
С него бях като нея...
Сега съм Аз...когато съм с теб...
Чувствам лекота...

Питам се как съм могла ?

неделя, 8 юли 2012 г.

Аз...когато съм с теб

Разбрах нещо ново за себе си... 

Ужасно ми харесва допира на пръстите ти под брадичката ми докато ме целуваш и...
нежно проникваш в мен. 

Спомена от екстаза ме вдъхновява да се опиша такава, каквато досега не съм се познавала. Нова, различна светлина, която този път ще се задържи дълго и ще бъде оценена. 

Страшно  ще ми липсваш...

петък, 1 юни 2012 г.

За последно

Слагам краят тук, за да започна наново, начисто. Чувствам се като вдъхновен художник пред бяло платно, заобиколена от купища четки, бои и някои завършени, други недовършени картини. 

Изцапана съм, може би няма как да е иначе. Надявам се да не опетня платното, а да го обрисувам с най-красивите и топли багри. Ако ми позволиш. 

Голямата картина, която ме караше да се чувствам толкова малка вече я няма. 

четвъртък, 24 май 2012 г.

Изкривена реалност

Блъскат се желание и нежелание.
Блъскат се любов и омраза. 
Блъскат се нежност и агресия. 
Блъскат се липса и ненавист. 

Не мога. Не знам. Не ми се мисли. Не ми се чувства. Не ми пука. 
Писна ми. От мен, от теб, от измисленото нас, от спомени, от миналото. От днес. От утре. Сега. Някога. Никога. 

Не се понасям. Не те понасям. Гордост. Ярост. Не боли. Не пари. Човърка. Гъделичка. Дразни. 
Да бяха лъжи. Бяха изкривени истини. Не. Нямаме се взаимно. 
Нищо няма да направя. Моя начин да те обичам е като те мразя. 



неделя, 20 май 2012 г.

Every word you said.

Каза, че се обича толкова, че да си помислят хората, че е самовлюбена, а в същото време мрази хората около нея да са като нея. 

Обича някой лош като нея, не й е интересен добрия като нея. Loving you darling.

Мрази начина по който я караш да се чувства. 
Мрази да й прилошава от притеснение когато си там. Някъде. Наоколо. 
Предпочита да си никъде. Някога. 
Полудява. Иска да се махне. Да избяга. 

Now you just somebody that I used to know. 

And I was me but now she's gone. 

събота, 12 май 2012 г.

*

Хората се появяват в живота ни, за да ни научат на нещо и после си тръгват. Или просто ги пускаме. 

Харесва ми по-философското виждане на нещата, по-лесно се приема. 

За мен сродната душа е човек, който не познаваш, но вътрешно си убеден, че с този човек имате много общо и искаш да го опознаеш. И всъщност не ти трябва нито много време, нито кой знае какви действия от негова страна, защото понякога нито думите, нито действията стигат. Чувството вътре в теб е толкова.. показателно, че нямаш нужда от жестове и слова, за да оценяваш. Да оценяваш правилно при това.

Чувствала съм се толкова безсилна в опитите си да извадя на показ цялото това усещане, това толкова рядко чувство. Желанието и емоцията са били толкова силни, че започват да бликат от очите. Без да знаеш точно защо. Дали защото знаеш, че другия не усеща същото или просто защото ръцете не са достатъчни, за да прегръщат толкова силно. Нито устните са толкова издръжливи, че да целуват толкова страстно. "Обичам те" е просто един нищожен звук, който се губи в пространството. Няма те там, а си в друго измерение. И не става напук.

Не бях там, но още си тук.


*Моят отговор на коментара*

неделя, 6 май 2012 г.

Аз съм с теб.

Ти не усещаш, не виждаш, не знаеш, но аз съм с теб. С теб съм, защото искам да съм. 
Ти вероятно си мислиш, че мисля лошо за теб, че не те познавам. А колкото и да се прикриваш аз те познавам. 

Ти си чувствителен, добър, отзивчив, сериозен, може би загрижен. Харесва ти да показваш непукизма си, харесва ти да си темерут. Харесва ти хората да виждат безразличието ти. А всъщност имаш нужда да покажеш цялото реално ТИ, което се крие в теб. Би се отдал и сигурно го правиш. За друга. Харесва ти платониката. 

Ти не можеш да си груб. Ти се правиш на твърд. Не съм мазохистка. Просто те познавам. Не живея в миналото. Просто те искам. 

Твоя начин да ме отблъснеш беше да ми отказваш. Твоя начин да не ме залъгваш беше да ми показваш, че не ти пука, въпреки че ти пука. Твоя начин да те забравя беше да ме изтриеш. Твоя начин да не ме използваш беше да не ми даваш шанс. Твоя начин да си загрижен, всъщност беше начин, който ме нараняваше. 

Всичките ти опити се оказаха провал заради нещото вътре в мен, което не спира, не иска да си отиде. Каквото и да (не) правиш. 

Направих много грешки. Късно приемам нещата така, както трябваше да ги приема. Сама се научих, сама разнищвах, сама отплитах, сама анализирах, сама израствах, сама намирах отговорите, които ти не искаше да ми дадеш. 

Мъжкото его. Плахото ти, заобиколно откриване. Там трябваше да търся, а го разбрах скоро. Твоя начин да ми покажеш, че държиш на мен. Черногледството ме караше да виждам само пренебрежението ти. И да търся отговори за причината обвинявайки себе си. 

Пак ме питай знам ли какво е да обичам. Знам, защото те обичам. Не питай защо те обичам. Няма причина. Не трябва и да има. Обичам те, защото си ТИ.



петък, 20 април 2012 г.

Нещото в мен.

Там, на терасата в шумния град. Палиш търпеливо цигара, вглеждаш се в пейзажа без да го виждаш и мислите ти препускат.

Препускаха. Бях с теб. На терасата, в приятна лятна нощ, седнали на по чаша вино (странно защо вино, след като не обичам вино). Не беше тежко, а непринудено. Забавно.

Признах си го както винаги. Няма на кой друг. Ти ще си последния. Признавам го на себе си и този път няма да го напиша. Нито ще го опиша. Само ще отбележа, че е там, за да се присещам ако го забравя.

Очите ми не гледат навън. Гледат навътре. Отвън са слепи и сякаш пропускат всичко.. Онова, което като се замисля ми се губи. Филмова лента набързо прегледана.
Интро или екстро, там някъде. Или никъде.
Мисля, че е прекалено отвътре-навън. И все пак се живее. Доволно.

А лентата... нека си прескача.

вторник, 17 април 2012 г.

Follow me!

Тогава, когато мисля грешното за правилно и правилното за грешно... 
Ще ме последваш ли ? 

Два реда и бяло петно. Муза. Или липсваща такава. 
Последвай ме! 

Разбираш ли ? Пишеш между редовете, за да чета между тях. Пиша между редовете, за да не прочитам нищо между тях. 

Разгадай ме и ме последвай...

четвъртък, 5 април 2012 г.

Прераждане

Чувствам се нова. Нова като новородена, чиста, НЕбелязана, неопетнена и неопитна. Чувствам, че съм забравила уроците, че съм забравила спомените и себе си. Чувствам, че не мога нищо, а всъщност знам, че мога всичко. 

Чувствам, че всичко е нещо непознато, което не искам да опозная {отново}. Не чувствам страх, нито притеснение. Просто не го искам. Мога без него. И без него. 

От време на време едно вътрешно трепване ми напомня, че още го обичам. Просто не си спомням какво е да чувстваш и да усещаш. Да докосваш. 

Не ме боли. Имам чувството, че свикнах с маската. Онази, която ме прави силна. Която дори мен успя да заблуди, че всичко е наред. Която ме накара да забравя себе си. 

Не чувствам, но знам. А когато не знам, чувствам. 
Знам, че е като карането на колело. Не се забравя. Нищо, че си мислиш, че ако пак се качиш, сигурно ще паднеш. А тръгването на зиг-заг само ти напомня, че трябва да овладееш кормилото и да пазиш равновесие. 

Знам, че нещо не е наред. Просто съм свикнала да мисля, че е, само и само да се чувствам добре. 

И така остава въпроса дали с времето аз наистина се оправям или просто се травмирам още повече. Въпреки, че не чувствам нищо, освен безразличие. Или безгрижие ... към всичко и всеки.. 

понеделник, 19 март 2012 г.

Отричащите любовта

Отричат себе си. Човек по природа е егоист, казват, и рано или късно, ако нещо не му изнася, си вдига чукалата. Ами като си такъв егоист, гледай твойта паничка и не омаловажавай любовта на другите. Ще заключа, че щом отричаш, че "таа глупост любовта" съществува, значи не си я изпитвал. И едва ли да я изпиташ. 

Щастливия край е само в приказките и само в лигавите американски бози. Ще е добре ако не заблуждават дечурлигата с "живяли дълго и щастливо" и "три дни яли, пили и се веселили". Така де, да не забравяме, че махмурлука на четвъртия ден не е от най-яките състояния. А има ли пиене има и вероятност "принца" "по случайност" да си е легнал в стаята на слугинята


Надявам се да има повече "принцеси", които ще го чакат със сатър да излезе от банята, без да им минава онзи номер "Бях пиян". Ако си бил толкова пиян, нямаше да можеш да си свършиш работата, а щом на *мъжкия ти полов орган* пиенето му е проблем, дай да го клъцнем и си пий на воля.  


После в рамка - и на стената! Спомените на една принцеса. Или спомените на кастрирания принц за "коварната принцеса". 


(Мале, много сложна тема съм подхванала с много кръстовища. Не говорим по принцип и няма знаменатели, така че ще си го допусна. Ако измисля бъг на принцесата, заради гафа на принца, приказката ще се изврати. Ще го оставя до тук. Последно време въображението на хората е нарастнало, така че няма да е проблем да разгръщат историята както им харесва.)



четвъртък, 8 март 2012 г.

Как се печели доверие

Или как хората разбират, че си искрен, без да го осъзнават (може би..).

Хммм. 
Запознаваш се с някой, допадате си, имате много общи теми на разговор, като цяло мненията ви съвпадат, няма конфликти... На пръв поглед се гради едно стабилно приятелство. Когато един на друг хората си дават съвети, по принцип начина да го направиш е без да критикуваш и да изтъкнеш добрите качества, които притежава другия, за да се почувства по-добре. За успокоение. Или поне това се очаква.

Добре е, наистина те кара да се чувстваш добре, дава добри съвети. След доза време обаче, липсата на критика и "отрезвяването" по не толкова лек начин те карат да се осъмниш. Мен поне ме кара. Имам нужда някой да ме хване за раменете и да ме раздруса, за да се осъзная. Хубаво е да ти галят егото, ама предизвиква подозрения. Обичам да питам хората какво не харесват в мен, кое ги дразни. И обичам искрени, открити, директни отговори, въпреки малката вероятност да се засегна. 

Скоро си дадох сметка, че колкото по-малко ти галят егото с хубави приказки какъв си и що си, толкова повече започваш да уважаваш човека. На пръв поглед е смахната логика. Много пъти съм чувала "С една жена колкото по-лошо се държиш, толкова повече ти ходи по свирката". А напоследък забелязвам все повече, че го има и при мъжете. Ще оставим на страна причината за тва "ходене по свирката" с цел да се докажеш и да "накараш" другия да се държи с теб както заслужаваш.

Идеята е, че все очакваш добро държание, сладки приказки и е ясно, че на никой не му е приятно да го критикуват. В общия случай едва ли се цели обида, ама кой да разбере... По-скоро е "отваряне на очите" или "напътствие". И когато се появи някой, който изказва свободно мнението си, казва ти нещата в прав текст - кое не му харесва, защо не му харесва, как вижда той нещата - усещаш искреност. Или по-точно казано, имаш усещането, че можеш да се довериш. Можеш да се довериш, защото знаеш, че когато искаш мнение или съвет за каквото и да било, същия този човек ще ти каже всичко така, както го мисли. Без да се притеснява дали мнението му ще съвпадне с твоето, дали ще ти се хареса, дали няма да се обидиш. 

Когато срещу теб стои такъв човек и по случайност от устата му се плъзне някоя друга добра дума, комплимент, похвала, е по-лесно да се довериш безрезервно, защото вече знаеш, че нещата, които казва, ако не бяха верни, нямаше да ги говори. 

Понякога ми се иска да можех по-лесно да приемам хората такива, каквито са, без да ги пречупвам през моята призма, без да се налага да изисквам толкова много от тях. Ама някак си се хванах за онази приказка - "Ако изискваш малко не получаваш нищо, за това изисквай повече, за да получиш нещо". 

Няма да си изкривя душата и ще кажа, че от толкова много нищо и на мен ми се прииска да получа нещо. Мога да се задоволя с малко, но защо да го правя, след като заслужавам повече ? Особено като знам колко много мога, искам и ще да дам. На кой, времето ще покаже. 

понеделник, 5 март 2012 г.

Could you be the one I want ?

За теб намерих да пиша. Мислех си, не снощи, а предната вечер. Даже не знам как да те озаглавя. 

Мислех си, че пак започва старата песен на нов глас. Познавам го от... даже не знам от кога. Години. Може би 5 или 6. Преди 3 се промениха нещата, когато срещна нея. Гореща аржентинка. Помня как се радвах за него, понеже моя "приятелка" го правеше на маймуна и доста страда по нея. Съветвах го как да действа с аржентинката, да има търпение, че нещата ще се получат. И се получиха. Всичко вървеше добре, спряхме честите си срещи. Притеснявах се да му се обадя, за да не провокирам ревност. 

Запозна ни един ден, бяхме на купон. Явно й беше говорил за мен. Говорихме си, тя взе, че много ме хареса и се поуспокоих, че ако случайно му звънна като съм в кофти период, няма да има проблеми. Радвах се за тях, много сладки бяха. 

До първата им годишнина отношенията ни с него бяха добри. Само това помня, нищо друго. Струва ми се много далечно. После, нормално, спряхме да се търсим. По-точно той спря. Аз не го търсех, за да не ги притеснявам. Все пак той е обвързания. 

При мен настъпваха обрати, исках да споделя, имах нужда от него. Много рядко се случваше да го потърся и ми излизаше с номера, че е болен. А после разбирах от общи познати, че са купонясвали. Или се обаждах и отговаряше на испански. Един път, добре. Втория път разбрах, че даже не си е направил труда да ми запамети номера. Е, болеше. Липсваше ми. Не е като да беше прищявка от моя страна да го видя или пък "сестринска" ревност да ми обърне внимание. Имах нужда. Бях съсипана тогава. 

Преглътнах го някак си, успях да се съвзема от всичко. Знаех, че ще ме потърси когато има нужда от нещо или ако се разделят. И се случи. Веднъж ме потърси и беше учудващо. Искаше да се видим и да му помогна да избере подарък на аржентинката. Навих се. Пак като в доброто старо време, обикаляхме центъра и си лафихме. Каза, че неговата му се "карала", че не се сещал за мен. 

Бяха изстинали приятелските ми чувства към него. Приятелски даже е меко казано, имах го за по-големия брат, който винаги съм искала. Не знам, беше различно. Не бяхме вече толкова близки. Не помня колко време мина от избирането на подаръка и следващата ни среща. 

Есен 2011. Имаше един период, когато ми се обаждаше през седмица някъде. Бях доста учудена, естествено знаех, че не ме търси просто за да ме пита как съм и к'во става. Покани ме в бара, в който беше почнал работа, щяло да има... нещо си. Като отидох разбрах, че бара е на аржентинката. 

Мина пак доза време и пак ме потърси. Беше вече зимата. Каза, че трябва да говори с мен за нещо, имал нужда. Както и предполагах. Излязохме, оказа се, че са скъсали. Не спираше да говори за нея. Усещах, че не ми пука. Кофти тръпка. Казах му "Знаех си, че ще ме потърсиш някой ден, беше ме забравил." Извини се. Не, че исках да го прави, нарочно казвах неща, за да го накарам да се постави и на мое място. Едва ли точно това искаше да чуе, ама понякога имам странен начин да вляза под кожата на някой. Критична съм когато трябва, за да го накарам да осъзнае къде бърка. 

Почнаха се пак нашите срещи. От онези лудите от едно време. Та, предната вечер тва си мислех... нашите спомени. Висенето по парковете, разходките, купоните, танците. Пазеше ме от натрапниците, рисувахме бъдеще заедно, ако останем без половинки до 30 годишни. Аз, като преуспяла адвокатка, съм щяла да го издържам. Щяла съм да му купя последен модел Мерцедес, а за мен Опел. Възразих. Не исках Опел. 

Лятото киснехме на плажа, хвърляше ме във водата. Вълна след вълна се разбиваха и не ме изчакваше да се покажа, пак ме хващаше и пак ме хвърляше. Когато вече не можех дъх да си поема, реши да ме остави. Иначе беше готов да ме хвърли пак. И да ме хване не къде да е, а за гърлото. Щях да го убия. Няколко пъти ми е идвало да го убия. Веднъж се пребих насред дансинга заради него, понеже му се хвърлих на гърба, а той май се "отръска", а после даже не се обърна да ми помогне да стана. Ама извадих рефлекс тогава. След нощно къпане в морето исках да ме стопли, ама беше така гаден да ми откаже. 

Ох, още си спомням какъв шамар му ударих. Още съжалявам и му се извинявам, а беше толкова отдавна. По негови думи съм му "изкривила ченето". Може да е бил някакъв женски рефлекс да си запазя обувката, понеже я беше взел и искаше да я хвърля през една тераса. Други такива неща не са се случвали. По-лоши се случиха... или поне за малко щяха да се случат. Много мрънках да ми даде скутера да карам. Накрая му писна от мен и ми даде, ама каза, че идва с мен. Исках на пътя, той не - на площадчето. Само завъртях очи и казах ОК ! Еми.. кормилото нещо отказа и не можах да завия навреме, а той ми крещеше в ухото "Завий! Завий!" Врътнах го в последния момент и беше буквално на косъм да си ожули коляното в блока срещу който се движех. От тогава не ми е давал да карам. Не, даде ми. Веднъж се прибирахме от центърa и спря доста далеч от нас и каза "Айде, Kristey..." Тъкмо щях да го питам там ли ще ме остави и довърши с "ще караш до вас." И аз супер доволна. Тоя път минахме без проишествия. 

Срещите ни последно време пак бяха забавни. Идваше почти всяка вечер до нас, в парка, да се видим. Или киснехме на входа, или се качвахме да гледаме филм с брат ми. Пушихме, смяхме се. Помня, че бях слязла една вечер навлечена като ескимос, напушихме се и се заговорихме за фитнес и танци. Станахме да ме научи да танцувам валс и не знам как разни хора се сетиха да минават точно тогава. Ама не ни пукаше. 

Една вечер излязохме покрай празниците, обикаляхме центъра, решихме да пием. Не бяхме яли и бързо ни улови водката. После на мотора беше забавно. Провиквах се на разни хора и ги поздравявах, а те ми отвръщаха. След тва исках да запаля цигара, ама имаше вятър, а и бях с каската.. Отказах се и му бръкнах в джобовете както винаги, за да си стопля ръцете. Все зъзна аз на тоя мотор. И като ходихме на дискотека пак. Напивахме се и танцувахме и дивяхме. Вечер като съм се прибирала, толкова съм била вкочанена и толкова не съм си усещала пръстите на ръцете, че се е налагало да натискам копчето на асансьора с лакът...

Имам неща, за които да си спомням, че още е тук и че нищо не се е променило. Ама пак започва да ме забравя. Мисля, че си намери нови "дружки". Тези, които одумваше кви били и що били.. 

Аз просто ще пасувам. Нещата вече не ги приемам толкова навътре, а и съм свикнала и с неговото отсъствие. Ще запазя спомените и ще очаквам да създадем нови такива. Въпреки че "времената вече са други", или по-скоро хората вече са други. Не от вчера, не от днес... ама от една страна е по-яко когато не си усетил горчилката и всичко изглежда ... гладко. 

петък, 24 февруари 2012 г.

Кой цитат...

...от песен отговаря на любовното ви положение ? 
Няма цитат, има цяла песен. 



Julieta Venegas - Me voy 

Por qué no supiste entender a mi corazón ? Lo que había en el. 
Por qué no tuviste el valor de ver quién soy ? 
Por qué no escuchas lo que está tan cerca de ti ? 
Solo el ruido de afuera y yo que estoy a un lado desaparezco para ti. 
No voy a llorar y decir que no merezco esto, porque es probable que lo merezco, pero no lo quiero. 

Por eso me voy! Qué lastima, pero adiós! Me despido de ti y me voy. 

Porque se que me espera algo mejor, alguien que sepa darme amor. 
De ese que endulza la sal y hace que salga el sol.
Yo que pensé nunca me iría de ti que es amor, del bueno de toda la vida. 
Pero hoy entendí que no hay suficiente para los dos. 
No voy a llorar y decir que no merezco esto, porque es probable que lo merezco, pero no lo quiero. 

Por eso me voy! Qué lastima, pero adiós! Me despido de ti y me voy... 

Тръгвам си 

Защо не можа да разбереш сърцето ми ? Това, което имаше в него ?
Защо нямаше смелостта да видиш коя съм ?
Защо не чуваш това, което е толкова близо до теб?
Само шумът навън, а аз, която съм отстрани, изчезвам за теб.
Няма да плача и да казвам, че не заслужавам това, защото е възможно да го заслужавам, но не го искам.

За това си тръгвам! Колко жалко, но сбогом! Сбогувам се с теб и си тръгвам.

Защото знам, че ме очаква нещо по-добро, някой който знае как да ми даде любов.
Някой от тези, които ослаждат солта и правят така, че да изгрее слънцето.
А аз си мислех, че никога няма да си тръгна от теб, че е любов от добрата, от вечната.
Но днес разбрах, че няма достатъчно за двама ни.
Няма да плача и да казвам, че не заслужавам това, защото е възможно да го заслужавам, но не го искам.

За това си тръгвам! Колко жалко, но сбогом! Сбогувам се с теб и си тръгвам...


Така де, перфектно ме описва. От една страна го има отчаяното "Защо", а от друга - по-смелото "Тръгвам си". Е, отдавна съм си тръгнала. Можеше да има и трета страна - Не поглеждай назад - ама ще навлезем в чалга стила, а не искам да го намествам в емоционалните си изблици.

сряда, 22 февруари 2012 г.

Скъпо Блогче,

Малко се дразня.

Точните мисли и думи идват когато си легна и се опитвам да заспя. И идват неканени. Как точно когато едва гледам, мозъка ми пращи ли пращи. Няколко пъти се замислях дали да ставам да взема компютъра и да пиша...докато не заспя пишейки.

Е, днес реших да пиша преди да заспя, без да се налага да ставам полузаспала. 

Една доста голяма част от публикациите ми са свързани с него. Предполагам, че е нормално, след като след и ЗАРАДИ него си направих блог. Също и за да следя неговия анонимно. Помня как му мрънках да напише нещо за мен. А сега той не подозира, че цял блог съм направила да го оплаквам. Или да го редя наволя. (Тук сигурно много хора ще ме попитат защо се хабя. Казвам - за да не полудея, за да не изкрещя всичко в лицето му (въпреки че той знае почти всичко), за да не се поддам за милиарден път да се покажа слаба в очите му, за да не си вдига акциите на мой гръб и т.н)

Видях го в петък. Още ми е интересен и неразгадаем. Така де, чудя се гузен ли е, виновен ли се чувства, че едва ме поглежда. Или наистина е непукист и аз съм, цитирам, "никоя". Сигурно е нормално като кажеш няколко истини на глас,  в очите на другия, да се "защити" по най-добрия начин - наранявайки ме, като казва, че съм "никоя, че да го жегна". И така де, за една стотна само улових погледа му и побърза да погледне встрани. Случайно да не го доразгадая.

Интересно ми е, познаваме се (в пълния смисъл на думата), за какво му е да се прави, че не е това, което е ? Искам да кажа, зорлем се прави на такъв, къвто не е - по-лош. Предполагам, че е еквивалентно на мойта защита след него. Добра, ранима душа, която се пази със зъби и нокти, за да не попадне отново в капана на разочарованието.

Сигурно нямаше да пиша глупости, ако топките му бяха на мястото и служеха по предназначение. Така де, веднъж да застане като мъж пред мен и да ми каже точно, ясно, искрено и открито какво мисли и какво чувства. Ако ще "мразя те" да е..Каквото и да е, просто да спре да си противоречи. А не всеки път, когато се опитвах да проведа разговор с него, да ми говори с недомлъвки и ту така, ту - иначе. Пък аз да гадая дразня ли го, преча ли му, на пич ли се прави, точен ли иска да бъде, за приятелка ли ме има, за поредната ли ме е взел. Говореше едно, правеше друго, чат-пат думите съвпадаха с действията. После жените сме били неразгадаеми и не сме знаели кво искаме. Добре. Аз не знам що се опитвам да разсъждавам и (колкото мога) да се опитвам да правя като тях, за да ме разбират и за да покажа, че знам какво искам. Мани.

След него съм само на периоди. Ту такава, ту онакава. Ти виждаш, Блогче. Ако си прочета публикациите една след друга, подред, и си мисля, да се *** в изтрещялата. Сега съм на фаза - Една камара различни чувства се блъскат едно в друго, пък аз не им обръщам внимание, да не взема да се вкарам в някой филм. 

Продължавам да искам да говоря с него и ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ всичко да е ясно и категорично. Чак си викам, дали да не го потърся пак аз първа? И като се сетя, че няма никакъв смисъл, понеже все той е правия, а аз кривата и нещата се извъртат както на него му е удобно... ми се отщява, честно. Тъй де, правя се и аз на корава с повишено его. Ама по-добре така, отколкото пак да се обеснявам и да търся обяснения. Ще си преглътна егото, когато ми даде добра причина, за да го направя. Нека веднъж той поиска разговор и изяснение. 

Кво беше ? Много поздрави ми пратил. 'Убаа работа. Приемам, ама не кълва. Всъщност, трябва ли ? Гледам да не търся под вола теле, просто поздрави ми е пратил пича. Ама нали съм жена. Пф. Абе, мисли реално, Kristey, ако имаше НЕЩО, щеше сам да те потърси, да те пита как си, а не слагаш ли си го с някой... Все тва ме питаше. Ега ти чувството за собственост. Знаел бил, че съм добре, за тва не питал. Айде бе! 

Изпадам в луда ревност, като се появи някоя нова в обкръжението и не знам познават ли се, не се ли, а после си представям, че по някаква случайност се знаят. И не само тва ами се и чукат. Или пък, че чука някоя моя позната. Ама съм кораво копеле, дет се вика, и така добре се контролирам, че мога да си завидя. (Май и при мен има чувство за собственост..)

Дърпа ме назад, ама аз пък съм инат и си драпам напред. Добре, че тия неща ги мисля по-задълбочено само когато пиша. През останалото време и тях контролирам, че не искам на лицето ми да се изписват физиономии, които ще ми образуват бръчки. Не искам да си съсипвам лицето заради него повече. Очите ми знаят и за тва не ми дават да плача. Научих се да обичам повече себе си, отколкото него. 

Айде, натрапчива мисъл, ще те видя в петък, евентуално. 
Да ме сънуваш.

неделя, 12 февруари 2012 г.

Много поздрави на теб и на представата ми за теб

Кой каза текила ? Сигурно съм била аз. Тъжна страна, весела обстановка и един изгарящ гърлото шот. Солено ти е, кисело ти е. Горчи понякога. Всичко е понякога, само не и сладко. Допирам устните в салфетка. След първата по-сладко става. 

Много поздрави ми казаха. Интересно. Неочаквано. Мерси, и на него много поздрави. !?
Защо ? Трябваше - Ако беше мъжкар щеше да ми пише или да се обади, ама мерси все пак. 
Нищо, зарибена съм, а стръвта не струва.  

Помня. Там - на дивана и Момичето за милион долара. Само че не разбрах как свърши, бях заета. С теб. 

Понякога съм готова, понякога не съм. Понякога те искам, понякога не знам дали те искам. Като Рапунцел. Като жена. 

Една такава нелогична.. 
Добре де, позволено ми е. Пък и се уморявам да бъда силна. 
Позволявам си лукса да не знам, да не мисля. Опитах се да си позволя и да заплача, ама не стана. Най-много да се насълзя и до там. Добре ли си ? Да, прашинка ми влезе. Да, бръкнах си в окото. Да, обърнах си миглите. 

(Ок, изтрещях..)
Нека да са поздрави!

неделя, 8 януари 2012 г.

Amor sin forma

Entraste sin preguntar y te di la bienvenida. Eras el conocido que sin conocer esperaba. No sé cómo sabía que eras tú. El que siempre quise. Bueno, te conocí y tenía razón. Eras tú. Dejé mi vida abierta para ti. Te ibas y volvías, te alejabas y te acercabas. Y al fin y al cabo, lo que más te gustaba era marcharte. Siempre te esperaba. Hasta que me cansé.

A lo mejor para ti fue un capricho lo que yo sentía. Pero fue algo más. Nunca te darías cuenta, aunque ya me es igual. Me acostumbré con el frío a tu alrededor, me acostumbré en serte indiferente. No necesito que estés aquí para que esté bien, porque gracias a ti aprendía a ser feliz con mi misma siempre que te ibas. Aprendí a ser tan fuerte como para no hacer caso al corazón y escuchar la razón. Me enfrenté con todos esos sentimientos para darles las espaldas, para darte la espalda a ti.

No sabes valorar y no sabes aceptar. Ni entender. Odio cuando vuelves en los cuartos de mi vida. El único cuarto que me cuesta cerrar es el de los pensamientos. Todos los demás están cerrados y no quiero abrirlos de nuevo. Por miedo. Porque sé que te irías de nuevo. Veo puertas cerradas porque sigues aquí. En mi mente. Y quiero que te vayas de una vez para poder abrirlas. Para poder seguir con mi camino alejándome de ti, dejándote allí donde deberías estar. En mi pasado. (Aunque una parte de mi corazón sigue dibujando el futuro contigo…)

сряда, 4 януари 2012 г.

Още си тук.

Сродната душа. Какво всъщност означава да намериш сродната си душа ? А сродната душа какъв човек е ? Този, който допълва всичко, което ми липсва на мен, или този, който ме изцежда, за да допълни себе си ? Веднъж в живота ли се случва да откриеш въпросната сродна душа ? А ако съм я открила в теб, а аз за теб съм „никоя”, това значи ли, че наистина си сродната ми душа ?

Отново изпитвам нужда да разкажа историята ми... ни. Чак на себе си съм банална вече, но пък искам да излея тези мисли върху клавиатурата, вместо да ги оставя в главата си. Ще прелее. Вече не ме боли друго, освен главата. Мина толкова много време. Често се хващам, че пак мисля за теб. Надявам се да ми пишеш, да ми честитиш някой празник или просто да ме питаш как съм, какво правя. Добре съм, за теб си мисля. За нас, за преди. Не, че живея в миналото, просто ми липсва. Факт е, че много си ме променил. Не, не, аз се промених несъзнателно след теб.

Когато ме срещна бях щастлива, доволна от себе си. Спокойна, както винаги. Неопитна, но пък уверена. Уверена, че бях това, което винаги съм искала да бъда. И ще бъда. И ще ме искаш. И ме поиска, ама само донякъде. Вървях уверено към теб, наивно дори, опознавах те. Теб, навиците ти, тялото ти, мислите ти, чувствата ти. Винаги бях наясно какъв си, какво се случва в теб, с теб.. не бях сляпо влюбена. Исках те точно такъв, какъвто си и го показвах. Мисля, че се срещнахме в неподходящ момент. За теб. В сърцето ти още беше „тя”. Знаех го, господи, разбирах го.

Разказвам нещата така, както ги чувствах, както ги виждах, както ми се искаха да бъдат, както ги преживях. И ги разказвам отново след повече от година. Такива каквито ги чувствам.

Може би имам нужда да намеря още някоя своя грешка. Често се обвинявах, че не бях достатъчно добра, че не правех нужното. Сега се обвинявам, че можеше да действам по друг начин, че можеше нещата да са различни.

Не, нямам вина. Нито ти. Направих всичко нужно по силите си. Без да те притискам, без да ти натяквам, без да те обвинявам, че не ми отвръщаш.

Нови хора се появяваха и си тръгваха от живота ми. Оказваше се, че не са това, което търся, което искам. Защото още искам теб. Или някой като теб. Преди си мислех, че за да забравиш някого трябва да мислиш за нещата, които ти е причинил. Че трябва да осъзнаеш, че този човек явно не те заслужава щом не оценява това, което си и това, което правиш за него. Помага донякъде. Помага с всички други, но не и с теб. Защото те искам с всеки твой недостатък. Научих се да мога без теб и да не се нуждая от теб. Сега трябва да се науча да спра да те искам.

Като се зачета в стари публикации надушвам собственото си отчаяние. Днес не съм отчаяна, не търся съжаление. Никога не съм го търсила.  Търся разбиране. Не от хората, а от теб. Знам какво ще ми кажат всички. Често съм се питала защо всички виждат каква съм, а ти оставаш сляп за всичко. Още се питам, още не разбирам. Каква е причината и къде е грешката. Може би няма причина, няма и грешка. Липса на химия. Непосилна за теб, непосилна и за мен. Аз да я създам у теб, а ти да я допуснеш.

Думите описват една миниатюрна част от всичко, което съм изпитвала, което изпитвам.

Днес съм още по-уверена, по-взискателна, по-разумна, по-изискваща, по-силна. Днес не допускам никой да е смисълът на живота ми. Днес се чувствам цяла и щастлива сама със себе си.  Днес съм сигурна в това, което искам и не спирам да го търся, създавам и преоткривам. Теб няма да те изместя. Ти си ми модел. Еднакви хора няма, но пък съдбата си знае работата. А аз няма да й преча. Пак ще те срещна. И ще си по-добър от преди.