четвъртък, 29 септември 2011 г.

Нямам думи за заглавие.

Значи, леко ми идва до гуша разни хора да си избиват комплексите на мой гръб и да ми се правят на много оборотни. Тва един въпрос да зададеш и ще ти скочат все едно си им изял млякото от таратора с вилица. 

Да, почва да ми писва и да съжалявам. И пак се връща и ми се забива като нож в стомаха. Не искам да те гледам, не мога. Някви шибани секунди са достатъчни да ти провалят деня... вечерта. 

Надувай се. Твоя воля. Знаеш - не искаш. Пак твоя воля. Не залъгваш мен, залъгваш себе си. Може би нямаш достатъчно топки да си го признаеш. Не на мен - на себе си. 

Лошо ли е да искам с лошо, ако излезе накрая нещо добро ? Омраза ли да чувствам, да ме е яд ли, за какво ?? Малко ли неща са ми на главата, че пак да се връщам към това... И КАК ЗА БОГА ДА ПРЕСТАНА !?  

Много хора ми казват, че не си заслужава. За мен кога ще спре да си заслужава. ЗАЩО ? ЗА КАКВО ? ДО КОГА !?
Не ми вярвай - мачкай ме. Съсипвай ме, помагаш ми да съм силна.  Шибан мазохизъм ли е тва, кво е ? 

Не знаеш защо ти обърнах гръб. Мисли си, че беше прищявка. Поне намерих бряг, на който да стъпя здраво и тръгнах сред джунглата, вместо да се нося по бурната река. Тя не зачита, тя те отнася. Без капка жалост. 

Пак ли да кажа, че не е празно, а че е пълно ама не напълно ? Няма нищо. Просто една дупка, която чака да бъде заровена, потъпкана и забравена. Хах, успех...