вторник, 31 май 2011 г.

Дали ако...

Мислех си...Когато хората се опознават, винаги се започва с позитивните черти от характера. Хората не обичат лошите неща, а ги правят. Дори самите понякога са лоши. Разбира се, лош/добър, правилно/грешно е много относително. И индивидуално.


И все пак, ако в началото на ново запознанство показваш първо не-добрите си черти, какво ще стане ? Няма да те харесат. Какво друго да стане... 


Някак си не се задоволявам с отговора... 


Добре, лесно е да се харесаш на някого. Почти винаги имаме за цел да се харесаме на някого. А дали ако хората приемаха първо лошото и накрая доброто в събеседника нещата щяха да стоят по друг начин ? По-лесно ли е първо да откриваме доброто у хората, а след време откривайки и лошото да се разочароваме ? Или щяхме да сме по-предпазени от разочарованията ако първо СЕ ОПИТВАХМЕ да приемем недостатъците на другия.... Май се оплетох. Или не.


Дали ако... АКО !? "Ако баба беше мъжка, дядо щеш да пъшка..." 

Нещо позитивно!

Толкова съм щастлива!
Думи нямам да опиша точно как се чувствам. До сега не ми се е случвало толкова често да ПЛАЧА от ЩАСТИЕ. Да грея по-силно от слънцето, да се виждам толкова... красива, добра, силна. И стилна.


Времето днес беше мрачно и дъждовно, а аз му се усмихвах. Вървях сред тълпата сама, ухилена до уши с високо вдигната глава. Хората днес не виждаха мрачното ми изражение и тъжните ми очи.


Време е ...

неделя, 22 май 2011 г.

Magaluf (L)

Найс, а... НАЛИ ? Готино беше покрай толкова англичани и немци, кой къде пада и се пребива, кой къде полиция го гони... Знаех си, че трябваше да го спъна. Ех, че нощ беше. Както каза пича по женски бански - crazy shit. Плеснах го по дупето, не можах да устоя. 


Потанцувахме, надивяхме се, оплакнах окото, хубави момичета, още по-хубави момчета.. чудо. И хубавия англичанин, който ми взе номера. Че и кавалер, роза ми купи, на гости в Англия ме кани... Дам, някой ден ще ида и до Англия. Мечти, мечти... 


Още ме държи вълнението от снощи, не искам да ме пуска. Преследва ме добро предчувствие. А аз вярвам. Вярвам, защото до сега интуицията ми не ме е подвела. Долавям щипка щастие, ах тази нотка... Този път не е придружена от водка. I like it. 


I liked you. Може би няма да го видя повече, ама ще ми остане един незабравим спомен. Дори да липсваше фотоапарат, осъзнавам как спомените за миналата нощ няма да останат забравени, заровени в някоя папка в компютъра. Не, този път не се снимах за Фейсбук. Този път снимах с очите си серия от живота ми по пътя на щастието. Заровила Носталгията, разочарованията, болката, предателствата...



неделя, 15 май 2011 г.

Носталгия.. ?

Писна ми !


Не можеш ли просто да престанеш да се промъкваш в съзнанието ми ? Не искам да си спомням, не искам да те виждам, не искам да знам, че някоя ти липсва, не искам да знам, че съм ти безразлична. Отдавна всичко съм приела... примирих се, какво още трябва да направя, просто за да спра да се подсещам.


Още си ми слабост, тежи ми спомена, тежи ми всичко... Защо пак се просълзявам... Няма смисъл да говорим, няма смисъл да продължаваш в живота ми. И не защото не искам, а защото не мога да понеса да ми говориш за други, не мога да понеса факта, че съм НИКОЯ... Колко тъпа бях като си мислех, че поне приятели ще си останем... и че няма да те загубя никога. 
Нараняват те и ги боготвориш... тя теб, ти мен, ти нея, аз теб... Да бе... не те боготворя, едва ли и ти нея, ама тя за теб е друго нещо... А аз какво направих  ? Преобразих се. В теб. Колко мразя тъпата изцепка "Прекалено си добра за мен...", колко мразя "Съществува ли такава ?" - "Аз" ... -"Освен..."... Защо и докога... два подтискани толкова време въпроса... И носталгия, и липса... и пак излизат на повърхноста. И сълза след сълза... а тъпата болка в гърлото не беше ли изчезнала ? - "Филмарка.., това се случва в твоя свят...".. Може... може да съм всякаква, може и да съм никаква... ама бях готова да дам всичко, за да си щастлив.. ТИ, а с теб и АЗ...  


Плаша се... 8 месеца минаха... ОСЕМ !?  А колко ли ще продължи ? Година, две ? Цял живот ? Едва ли... Понякога си мисля, че те мразя... Съжалявам, че толкова се раздадох... съжалявам, че не остана НИЩО от мен и сега се събирам наново... парче по парче. Съжалявам, че те оцених. Мога и да ти се извиня, че исках да разгърна твоето истинско АЗ, че исках да ти покажа, че пред мен МОЖЕШ да бъдеш себе си... но ти не пожела... а аз съм безсилна... И другият път, ако чуеш "Обичам те" от моята уста... вместо да ме питаш, знам ли какво е да обичам, питай знам ли какво е да ме обичат. Да, остана недоизказано... и съжалявам. 



Няма връщане назад... няма да съм същата, няма да си същия. Няма да искам да ти се отдам напълно, няма да те обичам както те обичах, няма да те искам, както те исках, няма да треперя в ръцете ти, както треперех... Може и повече да е от преди, може и да го няма. 


Ще те изстрадам и ще забравя... 

събота, 14 май 2011 г.

The Egg

By: Andy Weir

You were on your way home when you died.

It was a car accident. Nothing particularly remarkable, but fatal nonetheless. You left behind a wife and two children. It was a painless death. The EMTs tried their best to save you, but to no avail. Your body was so utterly shattered you were better off, trust me.

And that’s when you met me.

“What… what happened?” You asked. “Where am I?”

“You died,” I said, matter-of-factly. No point in mincing words.

“There was a… a truck and it was skidding…”

“Yup,” I said.

“I… I died?”

“Yup. But don’t feel bad about it. Everyone dies,” I said.

You looked around. There was nothingness. Just you and me. “What is this place?” You asked. “Is this the afterlife?”

“More or less,” I said.

“Are you god?” You asked.

“Yup,” I replied. “I’m God.”

“My kids… my wife,” you said.

“What about them?”

“Will they be all right?”

“That’s what I like to see,” I said. “You just died and your main concern is for your family. That’s good stuff right there.”

You looked at me with fascination. To you, I didn’t look like God. I just looked like some man. Or possibly a woman. Some vague authority figure, maybe. More of a grammar school teacher than the almighty.

“Don’t worry,” I said. “They’ll be fine. Your kids will remember you as perfect in every way. They didn’t have time to grow contempt for you. Your wife will cry on the outside, but will be secretly relieved. To be fair, your marriage was falling apart. If it’s any consolation, she’ll feel very guilty for feeling relieved.”

“Oh,” you said. “So what happens now? Do I go to heaven or hell or something?”

“Neither,” I said. “You’ll be reincarnated.”

“Ah,” you said. “So the Hindus were right,”

“All religions are right in their own way,” I said. “Walk with me.”

You followed along as we strode through the void. “Where are we going?”

“Nowhere in particular,” I said. “It’s just nice to walk while we talk.”

“So what’s the point, then?” You asked. “When I get reborn, I’ll just be a blank slate, right? A baby. So all my experiences and everything I did in this life won’t matter.”

“Not so!” I said. “You have within you all the knowledge and experiences of all your past lives. You just don’t remember them right now.”

I stopped walking and took you by the shoulders. “Your soul is more magnificent, beautiful, and gigantic than you can possibly imagine. A human mind can only contain a tiny fraction of what you are. It’s like sticking your finger in a glass of water to see if it’s hot or cold. You put a tiny part of yourself into the vessel, and when you bring it back out, you’ve gained all the experiences it had.

“You’ve been in a human for the last 48 years, so you haven’t stretched out yet and felt the rest of your immense consciousness. If we hung out here for long enough, you’d start remembering everything. But there’s no point to doing that between each life.”

“How many times have I been reincarnated, then?”

“Oh lots. Lots and lots. An in to lots of different lives.” I said. “This time around, you’ll be a Chinese peasant girl in 540 AD.”

“Wait, what?” You stammered. “You’re sending me back in time?”

“Well, I guess technically. Time, as you know it, only exists in your universe. Things are different where I come from.”

“Where you come from?” You said.

“Oh sure,” I explained “I come from somewhere. Somewhere else. And there are others like me. I know you’ll want to know what it’s like there, but honestly you wouldn’t understand.”

“Oh,” you said, a little let down. “But wait. If I get reincarnated to other places in time, I could have interacted with myself at some point.”

“Sure. Happens all the time. And with both lives only aware of their own lifespan you don’t even know it’s happening.”

“So what’s the point of it all?”

“Seriously?” I asked. “Seriously? You’re asking me for the meaning of life? Isn’t that a little stereotypical?”

“Well it’s a reasonable question,” you persisted.

I looked you in the eye. “The meaning of life, the reason I made this whole universe, is for you to mature.”

“You mean mankind? You want us to mature?”

“No, just you. I made this whole universe for you. With each new life you grow and mature and become a larger and greater intellect.”

“Just me? What about everyone else?”

“There is no one else,” I said. “In this universe, there’s just you and me.”

You stared blankly at me. “But all the people on earth…”

“All you. Different incarnations of you.”

“Wait. I’m everyone!?”

“Now you’re getting it,” I said, with a congratulatory slap on the back.

“I’m every human being who ever lived?”

“Or who will ever live, yes.”

“I’m Abraham Lincoln?”

“And you’re John Wilkes Booth, too,” I added.

“I’m Hitler?” You said, appalled.

“And you’re the millions he killed.”

“I’m Jesus?”

“And you’re everyone who followed him.”

You fell silent.

“Every time you victimized someone,” I said, “you were victimizing yourself. Every act of kindness you’ve done, you’ve done to yourself. Every happy and sad moment ever experienced by any human was, or will be, experienced by you.”

You thought for a long time.

“Why?” You asked me. “Why do all this?”

“Because someday, you will become like me. Because that’s what you are. You’re one of my kind. You’re my child.”

“Whoa,” you said, incredulous. “You mean I’m a god?”

“No. Not yet. You’re a fetus. You’re still growing. Once you’ve lived every human life throughout all time, you will have grown enough to be born.”

“So the whole universe,” you said, “it’s just…”

“An egg.” I answered. “Now it’s time for you to move on to your next life.”

And I sent you on your way.

Любовница...

Под звездите и луната, допряхме си телата...


Ти ли си този, който я обича ?
И този, който с поглед ме съблича ?
Тази вечер грешна ще съм в твоите ръце,
ръцете на човека, сянката- лице.


Но аз ли ще съм грешна... или ти ?
Недей да мислиш, цялата ме съблечи.


Светла нощ и тъмна утрин, 
небето иска да крещи,
да плаче и земята да залива,
но не със слънчеви лъчи.


И мълния да прати към морето,
пак ще отразява то небето.


Аз скрила съм от тебе
накърнената душа,
както и морето крие 
богатствата си от дъжда.


Мислиш ли, че цялата ще се отдам ?
Научиха ме да ограбвам и да нямам свян.


Вълната грешна опита да ме оплете,
да ме остави да не дишам, като риба без хриле.
Побърза, то, морето, да я прибере,
побърза и небето да остави, като птица без криле.


А горе на небето, настъпи тишина,
и видя морето малко светлина.


Но не от слънцето е тя самата,
а от падаща комета
заплашваща Земята.