сряда, 6 април 2011 г.

За любовта...

Настръхвам. Зачела съм едни любовни изляния и усещам колко далечно е станало това чувство за мен. Далечно като теб, любов моя. Колкото близък те чувствах, толкова си ми далечен сега. Все едно съм пропътувала напред във времето с векове. И се чувствам добре. Замисли се само каква ирония. Един път раняваш, после си раним. Проста формула. "За да срещнеш някого [отново], трябва първо да си казал поне едно "сбогом". [На което другият е отвърнал с "почакай"...]" 


Не ме тресе любовната вълна, определено съм НЕромантична, но се чувствам оценена. Далеч си от мен, но това е без значение. Това, което е от значение е, че ме разбираш, че аз те разбирам. Не сме любовно обвързани, но не сме и само приятели. Искам те. Разбирам, че не ми е нужна любов, за да те искам, за да се чувствам добре. Ние сме като две изгубени души, които търсят своята сродна заедно. Ръка за ръка. Споделяме емоции, преживяванията ни с някой трети. И все пак сме добре, намерили златната среда. Без игра на нерви, без ревност, всичко се получи толкова естествено, неочаквано и балансирано, че се възхищавам. Радост. Усмивки. И от време на време прокрадваща се липса. Желание. Яд. Аз, ти, всички останали...