сряда, 23 ноември 2011 г.

За непознатото...


Повлияна от теб, не искам да ми действаш. Не искам ти да контролираш желанията ми. Дори когато ме обземе ярост от вечните кавги, усещам, че желанието ми напира да излезе. Това са онези моменти на раздразнение, в които се чудя да те ударя ли или да те целуна. Ама грубо. И в двата случая. А ти от своя страна да ме притиснеш и заедно да накараме вълнението да утихне.

Пълни противоположности. Плюс и минус, инат и его. И едно любопитно привличане между тях. Приеми ме или си тръгни. Няма средно положение. Разбери ме и разбери, че ми пука.

За непознатото...



понеделник, 7 ноември 2011 г.

Татуирани сълзи


Всяка изплакана сълза е оставила белег под кожата й. Раздялата. Разочарованието.
Любовна последица. Съсипана е. Той е добре. Всеки ще поеме по различен път, оставяйки спомените там, от където тръгват. Тя ще успее ли да се съхрани ? А той дали ще се промени ?

Татуирани сълзи. Убиваш. Грешиш. Съжаляваш.

Ще си татуира сълзи. Той я уби... любовта й.



петък, 28 октомври 2011 г.

Хем сърби, хем боли

Дали е вярно, че "когато не знаеш какво искаш, губиш този, който знае, че иска теб" ? Предполагам, че е вярно. Не мога да опиша точно чувството. Онова, когато прочетеш някаква такава фраза във фейсбук или в нечия страница и ти се стори като на филм. Тогава, когато не вярваш, няма проблем. Но идва един момент в живота ти, когато се случва нещо, което те кара да се замислиш върху въпросните фрази.


Случва ми се с теб. Ти вероятно няма да разбереш какво искаш. И ако доскоро аз си мислех, че искам едно, днес разбирам, че съм искала нещо съвсем различно. И това не си ти. Е ? Загуби ли ме ? По-скоро да. Няма смисъл. Радвам се, че нямаше и очакване и надежда. 


Заблудих се за момент, ще призная. Не ми трябваше много, за да се осъзная. По-доволна от себе си не мога да бъда. Или мога ? Не разбирам... защо си мислиш, че можеш да ме подразниш с нещо ? И защо си мислиш, че ми е интересно. Интересно беше в началото, вече ми доскуча. Надраснах играта на котка и мишка или реших да я прекратя ? Или ти я прекрати ? Каквото и да е... гледам от теб и няма да съм зад теб. Вероятно си го мислиш. Или ти се иска. Или ми се иска да си го мислиш и да ти се иска... Ц, не... Да чета мисли не ми се отдава, ама в четенето на действия съм доста добра. Остави приказките настрана. В случая не струват пукната пара. 


В крайна сметка, един ден и ти ще разбереш какво искаш. И се надявам да не искаш мен. 


"Повечето хора просто нямат акъла, мозъка, да те оценят. Не могат да асимилират красотата ти, било то вътрешна или външна. Нямат аурата, която да те разбере. Или най-точно казано - не са достойни да са с теб." 

Лицемерие.

понеделник, 10 октомври 2011 г.

Харесва ми

Харесва ми когато знаеш какво искаш. 
Харесва ми когато знаеш как да ми го покажеш. 
Харесва ми когато ме поставяш на мястото ми, без да се съгласяваш на всяка цена с мен. 
Харесва ми когато ми показваш, че аз съм ЕДИНСТВЕНАТА, след приятелите ти, която те интересува. 
Харесва ми когато ме гледаш в очите докато ми говориш. 
Харесва ми когато се смееш на тъпизмите ми. 
Харесва ми когато ме защитаваш. 
Харесва ми когато ме пазиш.
Харесва ми когато ме представяш като Твоята Приятелка. 
Харесва ми когато знаеш, че можеш да ми се довериш. 
Харесва ми когато знаеш, че мога да понеса истината, каквато и да е тя.
Харесва ми когато си точен. 
Харесва ми когато ме учиш. 
Харесва ми да те карам да се чувстваш полезен и значим. 
Харесва ми погледа ти, когато ти благодаря. 
Харесва ми да знам, че знача нещо за теб. 
Харесва ми да знам, че ме цениш. 
Харесват ми малките ти жестове към мен. 
Харесва ми лицето ти. 
Харесва ми вратът ти. 
Харесват ми ръцете ти, пръстите ти. 
Харесва ми да се чувствам сигурна в прегръдката ти. 
Харесва ми целувката ти. 
Харесва ми когато си леко раздразнен.
Харесва ми когато се излежаваш до мен. 
Харесва ми мъркането ти, когато те масажирам. 
Харесва ми парфюмът ти. 

Мога до утре да пиша всичко, което ми харесва. Не ме питайте, отговорът е "Не.", просто ми харесва...

четвъртък, 29 септември 2011 г.

Пожелания

Минаха няколко дни от рожденният ми ден, а още препрочитам пожеланията. Просто така, да се развеселя. Първо мислех да ги публикувам всички, ама са толкова много, че няма да ми стигне мястото. Избрала съм си две от много други прекрасни пожелания, които ми се иска да запазя и да си ги припомням по-често. Искрено благодаря за тези пожелания, понеже ме докоснаха и ме направиха много щастлива.


Flame: "Честит рожден ден, тук на най-красивата девойка! Като я гледаш, по-гореща е от французойка, по-красива е от водопад и от дъга в небето... и откроява се кат' нарцис сред безброй кокичета в полето! Тя носи звучното си име Кристияна... във малкото моменти аз когато съм я срещал, помня я засмяна... след всяка среща с нея се чувствам зареден... желая ти огромно щастие и Честит Рожден от мене Ден! @-<<<<&=--------- "


Бати: "Лапееее,честит рожден ден :) Пожелавам ти много здраве и цяяяялото щастие на света,защото си от малкото,които го заслужават :) Много положителни емоции за напред и късмет във всичко.....и повече да се усмихваш :) И много си те обичам ама ти си го знаеш :) Весело и мноооого пияно изкарване на празника и наздраве :) "


И от мама: 

Нямам думи за заглавие.

Значи, леко ми идва до гуша разни хора да си избиват комплексите на мой гръб и да ми се правят на много оборотни. Тва един въпрос да зададеш и ще ти скочат все едно си им изял млякото от таратора с вилица. 

Да, почва да ми писва и да съжалявам. И пак се връща и ми се забива като нож в стомаха. Не искам да те гледам, не мога. Някви шибани секунди са достатъчни да ти провалят деня... вечерта. 

Надувай се. Твоя воля. Знаеш - не искаш. Пак твоя воля. Не залъгваш мен, залъгваш себе си. Може би нямаш достатъчно топки да си го признаеш. Не на мен - на себе си. 

Лошо ли е да искам с лошо, ако излезе накрая нещо добро ? Омраза ли да чувствам, да ме е яд ли, за какво ?? Малко ли неща са ми на главата, че пак да се връщам към това... И КАК ЗА БОГА ДА ПРЕСТАНА !?  

Много хора ми казват, че не си заслужава. За мен кога ще спре да си заслужава. ЗАЩО ? ЗА КАКВО ? ДО КОГА !?
Не ми вярвай - мачкай ме. Съсипвай ме, помагаш ми да съм силна.  Шибан мазохизъм ли е тва, кво е ? 

Не знаеш защо ти обърнах гръб. Мисли си, че беше прищявка. Поне намерих бряг, на който да стъпя здраво и тръгнах сред джунглата, вместо да се нося по бурната река. Тя не зачита, тя те отнася. Без капка жалост. 

Пак ли да кажа, че не е празно, а че е пълно ама не напълно ? Няма нищо. Просто една дупка, която чака да бъде заровена, потъпкана и забравена. Хах, успех...

понеделник, 19 септември 2011 г.

За добро или за лошо...

Направих го, за добро или за лошо разказах за теб. Разказах им как се чувствах. А онази малката какво разбира ? Любовта не е да играеш втора цигулка. 


Не го направих, за добро или за лошо не ти се вързах. Не ви се вързах. Няма връщане назад, нито ще играя подло, за да ви доставя удоволствие.


Питам се, на какво ли е способен един мъж, когато желае една жена ? И не говоря за любов. А жената на какво е способна, за да накара един мъж да я желае ? Тук вече говоря за любов. 


Сложна задача ли е да се научи една жена да обича като мъж ? Изглежда лесно, ама само изглежда. Филма винаги ще го има, емоцията също. 


Ядът и раздразнението на какво са признак ? Че още ми пука или че те ненавиждам ? Не мина ли този етап отдавна ? 


А страхът защо е ? Да не ме нараниш или да не те нараня ? Не искам да те нараня. Искам да опитаме. Не знам дали ще го почувствам. Знам, че искам да те чувствам. Искам и да ти вярвам. Страх ме е да ти вярвам. Защо хем сърби, хем боли ? Не искам да "прегръщам фалша", за да се почувствам "сигурна".


Знам, че те искам. Знам кога. Не знам как. Не знам защо. 
Ще стане каквото има да става, за добро или за лошо...

вторник, 30 август 2011 г.

Краят на лятото

Свърши. Излетя неусетно като всяко лято. А при мисълта стомаха ми се преобръща. Не искам да се връщам към рутината. Не искам да виждам сълзите в очите ти, бабо. И не ми е мъчно, че заминавам отново, а ми е мъчно, че ви е мъчно...


Ще ми липсвате. Ще ми липсва селото, старите къщи, дупките на пътя, циганските сватби, песента на Ходжата... Ще ми липсва планината, гъстите гори, зеленината, чистият въздух, реките, полетата, балканите, морето, небето.. Да, и небето е различно.


Ще ми липсва градината. Цветята, плодовете, зеленчуците. 
Ще ми липсват балканските чучури от които пълнихме вода.
Ще ми липсва компанията до магазина, чопленето на семки пред тротоара, разходките в града, пътуванията.


Ще ми липсва разнообразието.
Ще ми липсва тръпката.



вторник, 9 август 2011 г.

Емил Грифит: гей боксьор

Емил Грифит: гей боксьор

Поствам го само заради този цитат: 
"Продължавам да мисля колко странно е всичко... Убивам мъж и повечето хора ме разбират и ми прощават. Обаче обичам ли мъж, това е непростим грях и това ме прави зъл човек. Така, въпреки че никога не ме пратиха в затвора, чувствах се в такъв цял живот."

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Сън

Сънувах те. Отдавна не бях. Беше седнал на една маса под голям чадър и хапваше. Минах и си взех и аз нещо и седнах на друга маса. Аз сама и ти сам. А на няколко метра пред мен една двойка общи приятели. Той се обърна и ме видя. Каза й нещо и тя ме погледна, после погледна и теб. Говориха си. Личеше си, че за нас става дума. Не обръщах внимание. Ти също. 


Бяхме в нещо като лагер. Много хора на едно място. Всеки с багаж. Непознати нямаше. Бях се излегнала на едно легло по корем и си играех с някаква верижка. Покрай мен имаше и други хора, които вадеха нещата си от куфарите. Вратата се отвори и влезе ти. Всеки говореше и се бъзикаше. И ти си подмяташе нещо в ръцете. Въже ли беше, не помня... 


Погледна ме... говореше нещо, излезе, пак влезе. Пак ме погледна. Направи ми онзи познат жест с глава казващ "Ела с мен". Не ти обърнах голямо внимание. Казах си "Да бе, какво да правя с теб ... Нещата вече са различни. Защо ме викаш, имаш си приятелка..." Да, мислех си, че пак за секс става дума... Е, не. След малко сцената се повтори, втори жест с глава "Ела с мен". Станах. Вече бяхме в другата стая, нищо не помня. Освен, че държах ключовете си за вкъщи, а ти ме хвана за ръката. Странно. Никога не си ме хващал за ръка. Знам, че си говорихме, просто не чувах думите ни. Безмълвен разговор. 


Какво си казахме ще остане мистерия. Забравено. 


Снощи те сънувах и сякаш изживявах,
сякаш всичко бе реалност, сякаш полудявах.
Във сънят ми грешен чувствах се различна,
не исках да ме имаш в нощта ми еротична.


Сега пред теб стоеше момиче мълчаливо,
ръцете деликатни те отблъскваха страхливо.
Крехкото й тяло те желаеше и се боеше,
от очите наранени спомен стар сълзеше...


Прошепна тя, че се страхува да е твоя,
да е твоя както беше, остави я във покоя.
Но не искаше да я оставиш, косите й погали,
придърпа я да я прегърнеш, сякаш я опари. 


Трепна тя от допира ти нежен, 
потопи се неусетно във сънят си грешен... 

[04:21:57] В.Б

- Пича е интелигентен, има много топки. Голям може да стане ама е глупак. Що... Щот' тв'а 'дето може да го напра'иш няма да го направят за теб и тогава излизаш глупак. 'Щот колкот' повече се раздадеш за някой, той толкова повече си мисли, че е господ и ти едва ли не тря'а му благоволиш.


- Глупости. Ако нещата са споделени т'ва няма да го има. Само че за да се получи нещо споделено, освен да взимаш трябва и да даваш. А ти не искаш да се отпуснеш, 'щото си недоверчив. Ако всичко е споделено, всичко, което правиш ще ти доставя кеф... и ще се оценява. Т'ва, че един ден нещата ще приключат, не значи, че си бил глупак като си направил нещо си. А и тия неща... разочарования, глупости...толкова много те стимулират и те учат, че... колкото по-голямо е... по-голям ставаш и ти. 'Щото нещата не винаги са такива к'вито ги мислим. Като го изпиташ и на свой гръб най-добре осъзнаваш.

петък, 17 юни 2011 г.

За рожденният ти ден

Дим от цигара. Аромат на череша. Потънала в мисли пак за теб. Наближава рожденният ти ден и ми се иска да ти пожелая нещо от сърце. Мисля си, че жеста няма да се оцени.. и все пак искам да го направя. Защото ТИ не си ми безразличен.


Написаното няма да е клише, няма да е изтърканото да си жив и здрав. Не, че не искам да си жив и здрав. Просто доста често се повтаря и когато го прочетеш нищо не ти трепва. А ако ти трепне не е заради самото пожелание, а защото ти го е пожелал даден човек. 


Добре де, признавам си. Искам да те трогна. А с "бъди жив и здрав и весело изкарване" едва ли да го направя. Сега се връщам мислено година назад и се сещам за усмивката ти, сещам се и каква радост четях в очите ти като видя подаръкът ми - тениска на любимата ти група и човека, който боготвориш. Беше щастлив. Не спираше да се усмихваш и ме целуна по бузата. 


Пак бих ти направила подарък. Но нещата са различни. Няма да се съгласиш да се видим, а и предполагам как ще ме изгледаш. Както винаги когато се опитвах да те впечатля или да те зарадвам. Вдигната вежда и поглед в стил "не си ми интересна". А аз пак ще се чувствам глупаво. 


И така де, за да избегнем сконфузената ситуация, ще ти напиша нещо и ще ти го пратя на съобщение във Фейсбук, понеже си ме блокирал навсякъде. А може би и номера ми не пазиш (пък и за какво ти е...)


Може би няма смисъл да ти пиша, ама ще го направя от уважение. И за доброто старо време, което толкова ми липсва понякога...  



четвъртък, 16 юни 2011 г.

Искаш ли да станем гаджета ?

" Искаш ли да станем гаджета ? Ще се държим за ръка и ще си викаме на умалителни. Ще си вземем някои от онези програми с много безплатни минути за да можем да си говорим, когато не се виждаме. Ще си пращаме и много sms-и, не че минутите ще са свършили, просто има някаква необяснима романтика в това. Ще си повтаряме колко много се обичаме макар и да незнаем какво точно стои зад тези думи, но ние ще си го повтаряме. Ще си го пращаме и в sms-ите. Ще си го пишем в Skype, ICQ, Facebook или каквато и да е друга програма за on-line контактуване. Телефонът не е достатъчен, ние се обичаме ! 


Аз ще те ревнувам, ти ще ме ревнуваш, ще се караме за малки неща, ще правим големи планове за бъдещето ни, общото ни бъдеще. Ще кръстим бъдещите си деца, ще построим общото ни жилище, ще изберем тапетите в кухнята - всичко това ще го направим, докато се разхождаме из парка или се гушкаме в хола. Ще се целуваме страстно в нас, у вас, в парка, където и да сме. Ние ще сме влюбени. Първите дни ще си правим смучки. Така ще се жигосваме като скотовъдни животни. После на теб ще ти омръзне и ще спрем. Но няма да спрем да се обичаме ! 


Ще правим секс ! Където, по колкото пъти си искаме. Понякога няма да искам, но ти ще настояваш. Ти ще ме лъжеш, че те боли главата, аз ще те лъжа че знам какво правя. Ще се притесняваме, когато ти закъснява. Ще ходим заедно до Аптеката червиви от срам. Но, ще се обичаме ! 


Ще се опитаме да живеем заедно. Ще ходим до супермаркета заедно, ще спорим кой сапун за банята да вземем. Ще ядем мълчаливо пред телевизора. Ще забравяме вратата на терасата отворена и ще се събуждаме вдървени. Ти ще ме отвиваш. Аз ще те отвивам. Ще се обичаме! 


Ще искам да си вземем домашен любимец. Ти ще откажеш. След малко сърдене и ще се съгласиш да си вземем котка. 


Ще мине време. Секса ще стане скучен. Ще го правим със затворени очи. Ще си говорим по-малко, мислейки че се познаваме вече, но всъщност ще сме двама напълно непознати човека. Ти ще започнеш да се заглеждаш по други, както и аз. В крайна сметка някой от двамата ще бъде хванат в крачка. Ще се разделим в името на "така е по-добре за двамата". Ти ще вземеш котката. Ще си изтрием sms-ите и ще се поздравяваме неловко в магазина до щанда със сапуни. Вече няма да се обичаме. 


Е, не искаш ли да станем гаджета ? "

петък, 10 юни 2011 г.

Когато...

Далеч от теб...

Когато видиш, че се смея, а не плача...
Когато видиш, че съм горда, без да съм виновна...
Когато усетиш силата ми, вместо слабостта ми...
Когато видиш щастие, а не болка...
Когато видиш, че разцъфвам, без да гасна...

Спомни си, че ТИ ме направи толкова прекрасна!


понеделник, 6 юни 2011 г.

Вечер

Синьо око. Тъмна стая. И двама непознати в нея хванати за ръка. Приятен разговор. В просъница ли беше ? 
Зелени очи. Хипноза ли беше ? Взираш се пред теб и... без да мислиш, чувстваш. Акцент. Пети етаж.


Беше се стъмнило, отворих големия прозорец и седнах на перваза. Загледах се. Луна не виждах, но пък за сметка на това долу светеше навсякъде. Виждах големия парк, улиците и тук-там преминаващи коли и хора. И конника. И палатките на протестиращите. Полъхна, настръхнах. Запалих цигара и се замислих. 


Една нощ. Незабравима нощ. Близки непознати ? Далечни близки ? Ъъ... Липсваш ми ? Не. Липсва ми чувството... Мина като миг. А ми се искаше да продължи. 


Приказка ? Няма приказки. Втора среща ? Може би след време... Може и да няма може би. 


Обещах ли ти ? Обещах ти.

вторник, 31 май 2011 г.

Дали ако...

Мислех си...Когато хората се опознават, винаги се започва с позитивните черти от характера. Хората не обичат лошите неща, а ги правят. Дори самите понякога са лоши. Разбира се, лош/добър, правилно/грешно е много относително. И индивидуално.


И все пак, ако в началото на ново запознанство показваш първо не-добрите си черти, какво ще стане ? Няма да те харесат. Какво друго да стане... 


Някак си не се задоволявам с отговора... 


Добре, лесно е да се харесаш на някого. Почти винаги имаме за цел да се харесаме на някого. А дали ако хората приемаха първо лошото и накрая доброто в събеседника нещата щяха да стоят по друг начин ? По-лесно ли е първо да откриваме доброто у хората, а след време откривайки и лошото да се разочароваме ? Или щяхме да сме по-предпазени от разочарованията ако първо СЕ ОПИТВАХМЕ да приемем недостатъците на другия.... Май се оплетох. Или не.


Дали ако... АКО !? "Ако баба беше мъжка, дядо щеш да пъшка..." 

Нещо позитивно!

Толкова съм щастлива!
Думи нямам да опиша точно как се чувствам. До сега не ми се е случвало толкова често да ПЛАЧА от ЩАСТИЕ. Да грея по-силно от слънцето, да се виждам толкова... красива, добра, силна. И стилна.


Времето днес беше мрачно и дъждовно, а аз му се усмихвах. Вървях сред тълпата сама, ухилена до уши с високо вдигната глава. Хората днес не виждаха мрачното ми изражение и тъжните ми очи.


Време е ...

неделя, 22 май 2011 г.

Magaluf (L)

Найс, а... НАЛИ ? Готино беше покрай толкова англичани и немци, кой къде пада и се пребива, кой къде полиция го гони... Знаех си, че трябваше да го спъна. Ех, че нощ беше. Както каза пича по женски бански - crazy shit. Плеснах го по дупето, не можах да устоя. 


Потанцувахме, надивяхме се, оплакнах окото, хубави момичета, още по-хубави момчета.. чудо. И хубавия англичанин, който ми взе номера. Че и кавалер, роза ми купи, на гости в Англия ме кани... Дам, някой ден ще ида и до Англия. Мечти, мечти... 


Още ме държи вълнението от снощи, не искам да ме пуска. Преследва ме добро предчувствие. А аз вярвам. Вярвам, защото до сега интуицията ми не ме е подвела. Долавям щипка щастие, ах тази нотка... Този път не е придружена от водка. I like it. 


I liked you. Може би няма да го видя повече, ама ще ми остане един незабравим спомен. Дори да липсваше фотоапарат, осъзнавам как спомените за миналата нощ няма да останат забравени, заровени в някоя папка в компютъра. Не, този път не се снимах за Фейсбук. Този път снимах с очите си серия от живота ми по пътя на щастието. Заровила Носталгията, разочарованията, болката, предателствата...



неделя, 15 май 2011 г.

Носталгия.. ?

Писна ми !


Не можеш ли просто да престанеш да се промъкваш в съзнанието ми ? Не искам да си спомням, не искам да те виждам, не искам да знам, че някоя ти липсва, не искам да знам, че съм ти безразлична. Отдавна всичко съм приела... примирих се, какво още трябва да направя, просто за да спра да се подсещам.


Още си ми слабост, тежи ми спомена, тежи ми всичко... Защо пак се просълзявам... Няма смисъл да говорим, няма смисъл да продължаваш в живота ми. И не защото не искам, а защото не мога да понеса да ми говориш за други, не мога да понеса факта, че съм НИКОЯ... Колко тъпа бях като си мислех, че поне приятели ще си останем... и че няма да те загубя никога. 
Нараняват те и ги боготвориш... тя теб, ти мен, ти нея, аз теб... Да бе... не те боготворя, едва ли и ти нея, ама тя за теб е друго нещо... А аз какво направих  ? Преобразих се. В теб. Колко мразя тъпата изцепка "Прекалено си добра за мен...", колко мразя "Съществува ли такава ?" - "Аз" ... -"Освен..."... Защо и докога... два подтискани толкова време въпроса... И носталгия, и липса... и пак излизат на повърхноста. И сълза след сълза... а тъпата болка в гърлото не беше ли изчезнала ? - "Филмарка.., това се случва в твоя свят...".. Може... може да съм всякаква, може и да съм никаква... ама бях готова да дам всичко, за да си щастлив.. ТИ, а с теб и АЗ...  


Плаша се... 8 месеца минаха... ОСЕМ !?  А колко ли ще продължи ? Година, две ? Цял живот ? Едва ли... Понякога си мисля, че те мразя... Съжалявам, че толкова се раздадох... съжалявам, че не остана НИЩО от мен и сега се събирам наново... парче по парче. Съжалявам, че те оцених. Мога и да ти се извиня, че исках да разгърна твоето истинско АЗ, че исках да ти покажа, че пред мен МОЖЕШ да бъдеш себе си... но ти не пожела... а аз съм безсилна... И другият път, ако чуеш "Обичам те" от моята уста... вместо да ме питаш, знам ли какво е да обичам, питай знам ли какво е да ме обичат. Да, остана недоизказано... и съжалявам. 



Няма връщане назад... няма да съм същата, няма да си същия. Няма да искам да ти се отдам напълно, няма да те обичам както те обичах, няма да те искам, както те исках, няма да треперя в ръцете ти, както треперех... Може и повече да е от преди, може и да го няма. 


Ще те изстрадам и ще забравя... 

събота, 14 май 2011 г.

The Egg

By: Andy Weir

You were on your way home when you died.

It was a car accident. Nothing particularly remarkable, but fatal nonetheless. You left behind a wife and two children. It was a painless death. The EMTs tried their best to save you, but to no avail. Your body was so utterly shattered you were better off, trust me.

And that’s when you met me.

“What… what happened?” You asked. “Where am I?”

“You died,” I said, matter-of-factly. No point in mincing words.

“There was a… a truck and it was skidding…”

“Yup,” I said.

“I… I died?”

“Yup. But don’t feel bad about it. Everyone dies,” I said.

You looked around. There was nothingness. Just you and me. “What is this place?” You asked. “Is this the afterlife?”

“More or less,” I said.

“Are you god?” You asked.

“Yup,” I replied. “I’m God.”

“My kids… my wife,” you said.

“What about them?”

“Will they be all right?”

“That’s what I like to see,” I said. “You just died and your main concern is for your family. That’s good stuff right there.”

You looked at me with fascination. To you, I didn’t look like God. I just looked like some man. Or possibly a woman. Some vague authority figure, maybe. More of a grammar school teacher than the almighty.

“Don’t worry,” I said. “They’ll be fine. Your kids will remember you as perfect in every way. They didn’t have time to grow contempt for you. Your wife will cry on the outside, but will be secretly relieved. To be fair, your marriage was falling apart. If it’s any consolation, she’ll feel very guilty for feeling relieved.”

“Oh,” you said. “So what happens now? Do I go to heaven or hell or something?”

“Neither,” I said. “You’ll be reincarnated.”

“Ah,” you said. “So the Hindus were right,”

“All religions are right in their own way,” I said. “Walk with me.”

You followed along as we strode through the void. “Where are we going?”

“Nowhere in particular,” I said. “It’s just nice to walk while we talk.”

“So what’s the point, then?” You asked. “When I get reborn, I’ll just be a blank slate, right? A baby. So all my experiences and everything I did in this life won’t matter.”

“Not so!” I said. “You have within you all the knowledge and experiences of all your past lives. You just don’t remember them right now.”

I stopped walking and took you by the shoulders. “Your soul is more magnificent, beautiful, and gigantic than you can possibly imagine. A human mind can only contain a tiny fraction of what you are. It’s like sticking your finger in a glass of water to see if it’s hot or cold. You put a tiny part of yourself into the vessel, and when you bring it back out, you’ve gained all the experiences it had.

“You’ve been in a human for the last 48 years, so you haven’t stretched out yet and felt the rest of your immense consciousness. If we hung out here for long enough, you’d start remembering everything. But there’s no point to doing that between each life.”

“How many times have I been reincarnated, then?”

“Oh lots. Lots and lots. An in to lots of different lives.” I said. “This time around, you’ll be a Chinese peasant girl in 540 AD.”

“Wait, what?” You stammered. “You’re sending me back in time?”

“Well, I guess technically. Time, as you know it, only exists in your universe. Things are different where I come from.”

“Where you come from?” You said.

“Oh sure,” I explained “I come from somewhere. Somewhere else. And there are others like me. I know you’ll want to know what it’s like there, but honestly you wouldn’t understand.”

“Oh,” you said, a little let down. “But wait. If I get reincarnated to other places in time, I could have interacted with myself at some point.”

“Sure. Happens all the time. And with both lives only aware of their own lifespan you don’t even know it’s happening.”

“So what’s the point of it all?”

“Seriously?” I asked. “Seriously? You’re asking me for the meaning of life? Isn’t that a little stereotypical?”

“Well it’s a reasonable question,” you persisted.

I looked you in the eye. “The meaning of life, the reason I made this whole universe, is for you to mature.”

“You mean mankind? You want us to mature?”

“No, just you. I made this whole universe for you. With each new life you grow and mature and become a larger and greater intellect.”

“Just me? What about everyone else?”

“There is no one else,” I said. “In this universe, there’s just you and me.”

You stared blankly at me. “But all the people on earth…”

“All you. Different incarnations of you.”

“Wait. I’m everyone!?”

“Now you’re getting it,” I said, with a congratulatory slap on the back.

“I’m every human being who ever lived?”

“Or who will ever live, yes.”

“I’m Abraham Lincoln?”

“And you’re John Wilkes Booth, too,” I added.

“I’m Hitler?” You said, appalled.

“And you’re the millions he killed.”

“I’m Jesus?”

“And you’re everyone who followed him.”

You fell silent.

“Every time you victimized someone,” I said, “you were victimizing yourself. Every act of kindness you’ve done, you’ve done to yourself. Every happy and sad moment ever experienced by any human was, or will be, experienced by you.”

You thought for a long time.

“Why?” You asked me. “Why do all this?”

“Because someday, you will become like me. Because that’s what you are. You’re one of my kind. You’re my child.”

“Whoa,” you said, incredulous. “You mean I’m a god?”

“No. Not yet. You’re a fetus. You’re still growing. Once you’ve lived every human life throughout all time, you will have grown enough to be born.”

“So the whole universe,” you said, “it’s just…”

“An egg.” I answered. “Now it’s time for you to move on to your next life.”

And I sent you on your way.

Любовница...

Под звездите и луната, допряхме си телата...


Ти ли си този, който я обича ?
И този, който с поглед ме съблича ?
Тази вечер грешна ще съм в твоите ръце,
ръцете на човека, сянката- лице.


Но аз ли ще съм грешна... или ти ?
Недей да мислиш, цялата ме съблечи.


Светла нощ и тъмна утрин, 
небето иска да крещи,
да плаче и земята да залива,
но не със слънчеви лъчи.


И мълния да прати към морето,
пак ще отразява то небето.


Аз скрила съм от тебе
накърнената душа,
както и морето крие 
богатствата си от дъжда.


Мислиш ли, че цялата ще се отдам ?
Научиха ме да ограбвам и да нямам свян.


Вълната грешна опита да ме оплете,
да ме остави да не дишам, като риба без хриле.
Побърза, то, морето, да я прибере,
побърза и небето да остави, като птица без криле.


А горе на небето, настъпи тишина,
и видя морето малко светлина.


Но не от слънцето е тя самата,
а от падаща комета
заплашваща Земята.

сряда, 6 април 2011 г.

За любовта...

Настръхвам. Зачела съм едни любовни изляния и усещам колко далечно е станало това чувство за мен. Далечно като теб, любов моя. Колкото близък те чувствах, толкова си ми далечен сега. Все едно съм пропътувала напред във времето с векове. И се чувствам добре. Замисли се само каква ирония. Един път раняваш, после си раним. Проста формула. "За да срещнеш някого [отново], трябва първо да си казал поне едно "сбогом". [На което другият е отвърнал с "почакай"...]" 


Не ме тресе любовната вълна, определено съм НЕромантична, но се чувствам оценена. Далеч си от мен, но това е без значение. Това, което е от значение е, че ме разбираш, че аз те разбирам. Не сме любовно обвързани, но не сме и само приятели. Искам те. Разбирам, че не ми е нужна любов, за да те искам, за да се чувствам добре. Ние сме като две изгубени души, които търсят своята сродна заедно. Ръка за ръка. Споделяме емоции, преживяванията ни с някой трети. И все пак сме добре, намерили златната среда. Без игра на нерви, без ревност, всичко се получи толкова естествено, неочаквано и балансирано, че се възхищавам. Радост. Усмивки. И от време на време прокрадваща се липса. Желание. Яд. Аз, ти, всички останали...

вторник, 5 април 2011 г.

Punto y aparte

 Знам, че мислиш да си тръгнеш, знам го и няма да те спра, направи това, което искаш. Вече си просто болка, с която толкова свикнах, че ме боли, че я няма..

Няма защо да се преструвам, сълзите са достатъчни, ако трябва да си идеш, иди си сега. Очаквах да останеш, но водата трябва да се остави да тече, докато аз преглъщам думите които не мога да изрека.. Понякога не знаем, че е любов, докато не заболи. А заболи ли вече е късно...

И ако вятърът днес духа в твоя полза, аз няма да ти пазя завет. Мога да губя, разбира се, че мога да губя, няма да е за първи път. Днес си тръгваш ти, утре ще си тръгна аз. Ще бъда от добрите губещи, светът няма да се промени. Без съмнение някой ще заеме твоето място...

петък, 1 април 2011 г.

Първоаприлска или житейска шега ?

Усещам как нещо "флойдианско" се е загнездило в мен като част от теб. АЗ ли съм ТИ или това е друго АЗ... трудно е да определя. Рискувам да звуча като теб, психарски. Добре е донякъде понеже само ние се разбираме, логиката е между редовете. Несправедливост. Примирие. Май просто свикнах, нищо, че още си тук. Де да можех навреме да вникна между твоите редове, за да не се стига до тук. Не че съжалявам... Странно защо ме вдъхнови ? Толкова време мина. Силна слабост или слаба сила... май е все едно. Господи, звуча като теб. Между твоите редове има(ше) нещо, което между моите липсва- самота! Спокойствие... енджой ит. Разкъсващи анималовидни екземпляри, обичащи и имащи нужда да грабят. Сега съм една от вас. Уж намерила покоя, но и непокойна. Дон Жуан и принцесата или Малкият принц и Ледената Кралица. Ти си специална! Силни думи, безразлично приети. Щом всичко е надолу с главата, нека играем наобратно играта, може да се получи този път. Какво ли знам аз... Обичам те! - още едни безразлично приети думи. И от теб и от мен. Ти не можеш (или не искаш) да повярваш, аз вярвам. Ама и не вярвам... Що ? Питай ме... не е празно, пълно е, ама не напълно.

сряда, 9 март 2011 г.

Размисли и страсти

Седя и си мисля, а понякога само си седя.. бла, бла, банално. Само да не полудея от толкова умуване. Като се огледам виждам само филми, някои даже категория филм не могат да запишат, а са сапунени сериали. Болни мозъци, хора без работа, лутане в пространството.

Яко е когато се осъзнаеш изведнъж, очакваш да си сдухан от факта, че са те заменили. Това, което не очакваш е да приемеш реалността нормално, да разбереш, че няма смисъл от драми, спомняш си с усмивка за хубавите моменти, забравяш как са постъпили с теб и продължаваш. Някои хора не могат да разберат друго освен себе си, други и себе си даже не разбират... техен проблем. Дали е по-лесно да мислиш, че си център на вселената, да се тръшкаш за нещо, което явно няма как да е твое? По-лесно е да не опитваш изобщо да разбереш другите, да си знаеш своето..Гранде егоист. Или дете което плаче от инат, че не получава това, което иска, а не щото си го напердашил..Наранените не мислят за друго, освен за себе си, не разбират, че може би и те имат вина за това, че страдат.

"Добрите хора си личат от далеч, дори да са ти непознати, ако си добър с един човек, той ще ти отвърне със същото"- думи на мой приятел (ДА!!, още те имам за приятел), думи в които повярвах толкова силно, доверих се лекомислено и по-разочарована не съм оставала никога...И все пак, ако изтриеш приятел от Фейсбук, значи ли, че си го изтрил и от живота си? Наистина звучи смешно израза "Прати ми приятелство във ФБ", май останаха много малко хората, които отдават пълен смисъл на думата ПРИЯТЕЛСТВО. Или всеки я разбира по свой си начин. Коя воля те кара отвътре да зачеркнеш важен човек, без основателна причина? Сигурно се разделят пътищата или всичко е било интереси от едната страна. В крайна сметка всеки си търси интереса и не се замисля много много за другите. Ама така ще е, кой е лудия, този който яде баницата или този, който му я дава ? Е, и умните правят глупави грешки.. Нищо, като цяло не е глупаво да сгрешиш, глупаво е да повториш грешката. Поучителни фрази много, ама друго си е практиката и малко успяват. Май трябва да спра да мисля, че наистина ще изперкам. Буквално. Поне най-накрая спрях да се тръшкам и аз. Трябва ли да ме притеснява факта, че не се чувствам зле, а по принцип трябва, понеже му отдадох значение? По-добре за мен, де, ама все пак е странно. Объркана работа. Лесно им е на глупавите...

Ще спра да мисля толкова... някой ден, или вече дойде тоя ден, времето ще покаже. Както казва един много скъп за мен човек, всеки си живее с летвата. Да е жив и здрав, едва ли ще ми прочете глупостите, ама все пак...
Стига главоблъсканици, благодаря на темерутите в живота ми...